Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
разказ 1 - "Земята на българите"
Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите — напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.
Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.
Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.
Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепените Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия, и ръката му остана вкаменена?
Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последният удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница — запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на „Свети Петър и Павел“. В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешкова и разбунтуваните средногорски села.
Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца — ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.
Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.
Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.
В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.
Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
разказ 2 - "Сеитба"
Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина“, запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна.
Дядо Стоил зажегли биволите, пое синджирите и викна към Бойча:
— Хайде, Бойчо, хайде, стига си чоплил къпините. Донес кобилицата и копралята!
Малкият, разтреперан под синура, с наквасени от росата крака, налапа цяла шъпа черни къпини и се затече към колата.
— Дядо, ами тиквата да взема ли?
— Остави ти там тиквата. Да не я буташ. На пладне ще си я омъндаме. Дигай сега ралото, че го намести! Тъй, тъй, дядовото. Прибери си вече езика, той не трябва.
Старецът се обърна срещу слънцето и дигна ръка. Раздвижиха се устните му. Бойчо сне калпак и погледна с ведри очи нагоре. Малката му душа изхвръкна като пиле, почна да чурулика и се загуби в дълбокото есенно небе.
— Сега, мойто момче, дръж ралото. Лани ти ме поведе, а пък днес аз ще бъда водач. Карай прави брезни!
— Дий! — замахна с копралята Бойчо над гърбовете на дядовите си биволи. — Дий, старчуги!
Натисна ралото. Биволите напрегнаха сили, бавно пристъпиха и затънаха в меката влажна земя. Дълбоко се забиха ушите на ралото. Пропука се земята.
— Мърдай, Карамане! — звънна гласът на малкия орач. Една яребица, задрямала под царевичната шума, стресната разтърси криле.
Додето стигнат на края, слънцето излезе над манастирската гора и огря света. Напечените хълмове се протегнаха като гущери. Чудно се усмихнаха росните глави на късните слънчогледи в съседната нива. Нападалата шума под крушата светна като жар.
Бойчо се обърна и загледа брезната.
— Какво я гледаш? Права е като въже в торба. Ти да си здрав, Бойчо! Не гледай брезната, ами виж онази сребърна мъглица, дето се е дигнала над брезната. Туй е тя земната душица. На такваз пръст като дадеш зърно, ще ти го върне човешки бой догодина. Ха сега да обърнем, че иде една каруца.
Бойчо отметна ралото. Караман покорно влезе в прясната брезна и заклати глава, сякаш думаше: тука ми е добре. В съседната долчина, където пропадаше черният есенен път, заруча като гайдуница песен на звънчета. Дядо Стоил беше ги чул отдалеч. Той имаше уши на ловджийски хрът. Най-напред се показаха два черни коня. Те изтеглиха леко една нова каруца и я търкулнаха край дядовата Стоилова нива. На седника се беше настанил едър, зачервен селянин с накривен калпак, а зад него, в сеното — две момчета с черни куртки, с хубави зелени шапки и нови колани. Щом видяха Бойча, двете момчета скочиха прави.
— Бойчо, хайде, Бойчо!
— Къде? — отвърна малкият орач и пусна ралото. Очите му се разшириха.
— На учение в града. Тръгвай с нас!
— Вървете вие, наш Бойчо тука си има работа — обади се навъсен старият орач и погледна изпод вежди засмените момчета.
— Аз си имам работа — глухо повтори дядовите си думи момчето с късите гащи и продъненото коляно, което гледаше другарите си със свито сърце.
Коларят шибна конете и каруцата потъна в шумата на манастирската гора. Звънчетата умряха. Те разтревожиха сиромашкото малко сърце, помамиха го към далечния незнаен свят и се загубиха. Бойчо се загледа към шумата и отпусна глава като осланено цвете.
— Бутай, синко! — рече дядо Стоил и закачи синджирите. Тръгна към синура на долния край. — Ще набера лозина. Нов кош трябва. Старият се изтърбуши.
Бойчо подкара сам. Додето старецът изтегли един кравай лозина, внукът изора цяла леха.
Почерня разораната земя.
— Да бяхме поспрели малко. Стига толкоз. Подир пладне пак — превари дядо Стоил биволите и почна да разпряга. Биволите се втурнаха към долчината.
— Ела сега тук, да й видиме работата на таз тиква.
— Дядо, аз не ща тиква.
— Как тъй да не щеш? Че ти таквази тиква през живота си не си ял. Я виж! Суха мехмедка. Дръж!
— Не ща бе, дядо, мъчно ми е!
— Знам, чедо, че ти е мъчно. Откъде се пръкна онзи кожодерец с каруцата, че ми разтъжи орача. Гледай си ти тука работата. Учението не е за хора като нас.
— Защо да не е? Ние не сме ли хора?
— А бе как да не сме? Хора сме, ама нали знаеш — все черният вол ходи в брезната. Ако всинца отидеме да се учиме, кой ще я пъпре таз пущина? Пък и да ти кажа ли — градът — голямо нещо, не можеш се оправи. Бре къщи като планини, бре автонобили, бре електрики — свят да ти се завие. Отидохме ние с чича ти по Димитровден да караме дърва. Продадохме ги вечерта срещу пазарния ден. Да се връщаме — не струва. Добитъкът уморен. А навън задухал един вятър — брули, брули. „Хайде, кай чичо ти, да идем на хан. По десет лева ще платиме за спане, че каквото ще, да става.“ Хайде пък да идем. Вкарахме колата в двора. Едно момче като тебе ни заведе вътре в една стая. Отвори вратата — тъмно. Натисна едно копче — светна. „Тука“ — рече момчето. Тука да бъде. Почнахме да се събличаме. Чичо ти, нали си няма работа, отиде към копчето, дето светна, и рече: „Чакай и аз да го натисна!“ И додето го натисна, то изпука и угасна. „Ба, Иване, какво направи, ти го счупи?“ „Май че го счупих…“ Легнахме в тъмното. Сутринта рано се измъкнахме, ни лук яли, ни лук мирисали. Да бяха разбрали какво направи чичо ти — щяха да ни смъкнат кожите. На ти малко тиква!
— Не ща, нали ти казах, че не ща.
— Ама че си бил прост.
— Какво прави онуй момче в хана?
— Де да го зная. Шъта. Носи вода, мете стаите.
— Дядо, ама дали му плащат?
— Уха, плащат му не, ами…
— По колко?
— По десет шамара на ден и по един ритник на лягане.
Дядо Стоил се усмихна. Погледна лукаво внучето си: зная къде биеш ти.
Бойчо млъкна. Загледа се към хълмовете отвъд, където се криеше големият, чудният град. За него жадуваше душата му. Дядо Стоил се намести на земята, опря гръб на процепа и почна да развива вървите на цървулите си.
— Утрепва ми една бучка, въжишката.
Бойчо изведнъж се обърна решително:
— Дядо Стоиле, защо не продадеш тази нива?
— Какво?
— Продай нивата, че ме проводи на учение. И аз искам да стана човек!
— Нивата ли? — грабна цървула дядо Стоил и го размаха. — Ами дядо ти Стоил, ами майка ти и Радойчо камъни ли ще ядат? Ти имаш ли ум, като ми приказваш тез приказки? Че какъв си ми ти мене, да не си ми господарин, че ме караш да си продавам хранителката? Други път, ако чуя тез думи, ще ти отрежа езика. Млък!
Бойчо прехапа устни и посърнал тръгна към слънчогледовата нива. Сълзи напираха в очите му. Навлезе под златните пити, падна на колене в тросъка, взе да си трие очите с длан. Заросиха капки в пазвата му.
Дядо Стоил изви глава, потърси с очи момчето и му докривя за сиромашинката. Дигна се. Единият му крак беше бос. Закрачи полека, отиде при Бойча и го замилва с напуканата си ръка по главата, по челото.
— Я какви сълзи са рукнали в пазвата ти! Ще издавят всичките бълхи. Стига, Бойчо!
Малкият надникна в пазвата си.
— Аз нямам бълхи! — преглътна задавено.
— Тъй е приказката. Не бива, чедо, да тревожиш дяда си. Той, старият глупак, не си дава нивата. Ще ти кажа защо не я дава. На младини една врачка ми гледа на ръка и ми рече: „Имаш една нива с тамянка круша. Там има заровен казан с пари.“ Цял живот натисках ралото, че да го закача пустия му казан, ала ръцете ми отслабнаха. Дръж, сине, ти дано го изровиш. Че като набуташ жълтуните, напълни си торбичката, кривни си каната и — тръгвай, където щеш. А на мене нека ми остане само тази нивица. Тука моят дядо и тетю са пъшкали над ралото, ръсили са жито и са натискали с колене снопите. Хе таме край синура са нареждали кръстците. Под оная круша ме е кърмила мама. Тя беше пъргава като птичка. Най ми беше сладка нейната питка, печена на огнището и остъргана с огрибката. Бог да я прости!
— Дядо, лъжеш ли ме, или казваш истината?
— За кое?
— Че има казан.
— Има, Бойчо, има. От памтивека той седи под земята. Голям казан. Хамбар без дъно. Натискай по-дълбоко, когато ореш. Хайде сега ела да хапнеш от мехмедката, че ще впрягаме.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 3 - "Сърце"
Нешко Татарчето. Зъбите му лъщят като седефена броеница, усмивката му се пука като цветна пъпка на устните. Сиротно малко момче. То не знае какво е бащина грижа или топла майчина ръка. Преди шест години пъдарят го намери край плета на селското гробище, повито в една скъсана пеленка, врещи като яренце. Взе го на ръце и го отнесе на баба Тиша, дето мете църквата. Старата самотна женурка, която нямаше близка душа, ходеше между кръстовете в черковния двор, приказваше с мъртвите с кандилата, а животът и полека догаряше като восъчна, свещ. Тя взе на ръце новороденото и се обърка. Милост задави сърцето й, сълзи напълниха очите й. Прибра си го в къщи, почна да му дава краве мляко с една дървена ощърбена лъжица и си го отгледа. Кръстиха го Найденчо, но децата му викаха Нешко Татарчето, защото беше черно момче. Додето стана на пет години, Нешко пълзеше и тичаше по църковния двор. Играеше с врабчетата, които кацаха по зелените надгробни камъни и спеше в затоплената трева, а над него свиреха щурци и трептяха пеперуди.
Като зърна от скъсана броеница се ронеха и падаха годините на баба Тиша, очите й ката ден сълзяха и изтичаха, а ръката, върху която спеше Нешко нощем, закоравя и се втвърди. Но тая десница за малкото момче беше като пухена възглавничка.
Една сутрин старата църковна прислужница събуди рано Нешка и му рече:
— Иди, бабиното момче, в гората да събереш един наръч сухи дръвца, че да сваря едно гърне копривена чорба. Да видиш каква хубава коприва е порасла-край църковния двор!
Нешко излезе навън и се завтече като яре през поляната към гората. Събра цял куп клони, нарами ги и тръгна към село. На връщане набра и една китка узрели ягоди за баба Тиша. Както вървеше, по едно време дочу конски тропот. Обърна се и видя, че след него иде каруца. Юздите държеше едно гологлаво момче. Когато каруцата наближи, Нешко позна момчето. То беше Трайчо, на Делча каруцаря момчето. Връщаше от града празна каруца.
— Може ли да сложа отзад дървата, че ми тежат? — попита Нешко.
— Може! — отвърна Трайчо, без да спре.
Татарчето се завтече, настигна каруцата и намести дървата, след туй седна отзад, като опря гръб на дъното. Но щом се намести, Трайчо замахна силно с камшика, удари конете, те се втурнаха, Нешко се люшна, изхлузи се и падна на земята. Удари си челото. Ягодите и дървата отхвръкнаха настрани. Трайчо препусна конете и дигна облак прах.
Нешко дълго стиска удареното си чело, сетне преглътна сълзите си и нарами пак вързопа. Като мина железопътната линия, той спря до стрелките на гарата да си почине. Тъкмо в туй време забуча утринният влак и най-подирният вагон спря пред Нешка.
— Хей, момченце, дай тук ягодите! Колко пари искаш? — извика някой от вагона.
Нешко се обърна и тръгна към прозореца. Подаде ягодите. Една женска ръка пое китката и му пусна един лев в детската шепа.
Малкото сираче, което за първи път видя пара в ръката си, бърже забрави падането от каруцата, грабна дървата и се затече към къщи. Като стигна в църковния двор, дървата подаде на баба Тиша, а лева потули под една керемида зад високия каменен паметник на падналите опълченци.
На другия ден Татарчето отиде пак за ягоди и се върна с още един лев. Всеки ден то причакваше влака с китка червени сочни ягоди, а когато ягодите на пладнището презряха, Нешко тръгна по стърнищата да събира меки круши и ги продаваше с паничка на пътниците — по два лева паничката. Под керемидата изкопа трапчинка и почна да я пълни с левове.
Лятото се търколи. Къпините почерняха. Всичките круши опадаха. Почна да гори шумата. Един ден неочаквано пламна долната махала. Някой беше изтървал огън в една напръхнала купа и пожарът избухна. До вечерта седем къщи се превърнаха на пепел. Изгоря и къщата на Делча каруцарина. Оцеля само сайвантът, дето прибираше конете. Делчо не знаеше къде да се дене от мъка. Въртя се два-три дена, сетне продаде конете и каруцата, отгради под сайванта една стаичка, настани Трайча и жена си там и замина да търси работа в града.
Понесоха се на облаци гарвани над нивите. Облаци забулиха небето. Заваляха есенните дъждове. Опустяха разкаляните селски пътища. Веднъж баба Тиша изправи стълбата и накара Нешка да се покачи на покрива и смени счупената керемида, която пропущаше дъждовната вода на тавана. Нешко свърши работата и се изправи до комина. Загледа се към гората, над която валеше проливен дъжд. Ето че по разкаляния път се зададе едно момче, натоварено с вързоп дърва. То газеше босо, със запретнати крачоли и краката му бяха посинели от студ. Когато наближи до църковната ограда, Нешко го позна: Трайчо.
— Горкият Трайчо! — проговори Татарчето и замислено се загледа подире му: шляпа, шляпа! Сетне слезе доле. Отиде зад паметника, изгреба всичките левове, които беше събрал през лятото, напълни джоба си и се затече към Пъшовия дюкян. Попита Пъшо колко струват едни гумени цървулки. Пъшо отвърна колко. Нешко му наброи цяла купчина левове, взе цървулите и се върна в Къщи.
Разказа на баба Тиша всичко и най-накрая рече:
— Иди сега, бабо, занеси цървулите и ги дай на Трайча, те са за него. Той е голямо момче, ходи на училище, ходи и в гората за дърва. Ще му премръзнат краката, ако гази бос в студената кал.
— А за тебе, моето момче? — попита баба Тиша.
— Аз съм лесен. Цяла зима ще стоя в къщи. А догодина, додето тръгна на училище, ще спечеля пари колкото за цървули, а и на тебе ще купя едни очила.
Баба Тиша се просълзи, прегърна милостивото сираче и го целуна по челото.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 4 - "Най-милото му"
Селяните на Айдуду имаха едри черни коне с буйни гриви и когато препускаха по равнината, вятърът пилееше конските гриви, а копитата им копаеха кладенчета. Дядо Минчо Крайния нямаше кон. На младини той свързваше криво-ляво двата края. Като дренки житено зърно насилваше в хамбара си. Но неволята го налегна и сега по запустелия двор пъплеха орляк чужди кокошки. А вечерно време махленските кози прескачаха полусрутения плет и гризяха крехките клончета на вишните в опустялата градина. Между шубраките омърлушено, с наведена глава сновеше Сивчо, сивото старо магаре, едничкото живо същество, което имаше дядо Минчо на тоя свят.
Най-подирната надежда на стареца беше неговият двайсетгодишен син. Той преди две години целуна набръчканата Дядова Минчова ръка и пое отвъд Родопите, а миналото лято през една Юлска вечер се върна от града куцият Лазар и спря каручката си пред дядовата Минчова вратня. Повика глухо:
— Тук ли си, Дядо Минчо?
— Тука съм, ами къде — обади се старецът.
— Ела да ти кажа за Бояна.
Трепна сърцето на стареца, сви се, обхванато от тъмно предчувствие.
— Да не ти е жално, хей, дядо, нося ти грозна новина: твоя Боян веч го няма. Загинал в боевете. Вестникът пише. Показал голямо юначество.
Старият се облегна на окъртената стена и се залюля. Сякаш се залюля и неговата стара смълчана къщурка. Той дълго стоя изтръпнал. Ушите му пищяха. Не знаеше какво да каже на куция. Гледаше го със загубени очи и едва реши да го попита:
— Загинал, казваш, ай, Лазаре, свършено е значи.
— Свършено — рече Лазар и наведе глава.
— Ами няма ли да го видя Бояна, моя?
Лазар нищо не отвърна. Не знаеше с какви думи да утеши раненото бащино сърце.
Старецът заплака и със свита ръка взе да трие очите си.
Куцият слезе надолу по улицата.
Върна се дядо Минчо по тревясалия двор, мина край плетения житен кош, дето от три години не е сипвано шъпа жито, бутна харманската вратня и се изправи сред хармана. Загубената му душа се давеше в мъка. Пред замрежените му очи тръгнаха дърветата. Търкулна се счупено колело, което от години стоеше опряно на плета, потънало в блян за дълбокия път между нивите, пътя, над който се люшкат класове и еньовчета. Кривна дядо Минчо и понечи да седне под натегналата кръстата круша. Крушите, зачервени от слънцето, тежаха като обици надоле и при най-кроткия полъх на вятъра тупаха на земята.
Дядо Минчо стоя до среднощ, навел бялата си глава, хванал я с две ръце. Мислеше какво му остава на тая грешна земя. Кой ще отчупи къшей хляб да му даде? Каква стана тя? Къде ще се дене? Не знаеше сиромахът. Когато месецът се вдигна много нависоко и повя хладен вятър, старецът утихна и по едно време усети до ухото си топъл дъх. Извърна глава и срещна две големи очи, които го гледаха любовно и натъжено. Беше Сивчо, спрял до гърба му с увиснали уши. Сивчо сякаш искаше да му каже: „Не бой се, докато ми е здрав гърбът!“
Дядо Минчо го прегърна през шията и двамата стари приятели се разбраха.
На другия ден по големия път към града се заклати тих, приведен дядо Минчо Крайния. Очите му бяха червени и дълбоки. Калпакът му тежеше много. С дясната си ръка стискаше юларчето на Сивча, който носеше на гръб два коша узрели круши.
— Какво караш, дядо? — настигнаха го две селянки, от които едната беше задяната с шарена люлка.
— Круши за продан.
И двете надникнаха в кошовете.
— Я, гледай мари сестро, то сякаш не е круши, ами злато.
Като продаде крушите, старецът си накупи туй-онуй и се постегна да посрещне зимата…
Туй лято крушата не роди.
Въртя се дядо Минчо, мисли, крои: как да я нареди? Как да припечели нещо за през зимата? Не ще много… Само хляб да има. Дръвца ще събере от къра с магарето. Дрехите му май са скъсани, ама ще ги позакърпи, дано изтраят още. Нищо не можа да измисли. А студеният вятър почна да рони жълтата шума на крушата. Засвириха голите клони. В един съботен ден рано сутринта дядо Минчо замина със Сивчо за града. Почудиха се селяните:
— Какво ли ще прави глухото старче на пазар? Няма какво да продаде, а и счупена пара няма, да купи нещо. Загубил си е ума дядо Минчо.
Късно вечерта дядо Минчо се върна в Айдуду. Дойде си сам. Нямаше Сивча. Той го беше продал и парите стояха в пазвата му — вързани в пешкирчето.
Влезе в къщи, завъртя се, изправи се, стоя дълго време умислен пред студеното огнище й пак излезе.
Навън духаше вятър — хладен, есенен.
Старецът мина в тъмното към хармана и отиде под стряхата, където снощи беше вързан Сивчо. Без да ще, той протегна ръце и взе да пипа яслите — има ли сено за цяла нощ. Изведнъж се сепна, усети страшна пустота в душата си и наоколо. Стана му ясно, че е сторил голям грях, като е продал най-милото, което имаше на света подир Бояна.
Погледна дядо Минчо безплодната тъмна круша, която трепереше, извади от пазвата пешкира с парите, развърза възела и взе да рови с пръсти книгите.
„Книги — помисли си той, — защо ми са тези книги, когато няма вече с кого да си хортувам вечерно време? Защо ми са тези пусти книги?“
Прихна силният вятър, грабна от ръцете му книжните пари и ги разнесе над заспалото село.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 5 - "Дядо Божиловата надежда"
Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче — тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
— А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
— Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
Пъшо открехна вратата на кръчмата.
— Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш — вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
— Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
— И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
— Мило ми е — рече дядо Божил.
— Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата — тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата — жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон — да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
— Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
— По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
— Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
— Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват — кесията ти ще набъбне.
Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
— Е, как е? — изпроводи го Пъшо до вратата. — Утре, ако сме живи и здрави — на път, а?
— Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
— Тате — прошепна глухо старецът и затрепера, — аз съм твоят Божил.
И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
— Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ…
Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана…
На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
— Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва — въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам… Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
Наистина бяха я наредили двамата — Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре — за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера…
Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
— Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
— Какво има? — попита златаринът.
— Дойдох за малко да…
— Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
— Не ща. Имам за продан нещо.
— Какво е?
— Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола — песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
— Ами защо го продаваш? — попита златаринът.
— От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
— Направи ли прошението?
— Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
— Ами царят?
— Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
— Я дай да видя лъвчето!
Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
— Имаш грешка, дядо.
— Защо?
— Не е златно туй лъвче, не е.
— Как? — зина старецът.
— Не е златно, казвам, тенеке е.
— Що думаш? Може ли да бъде!
— Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
Златаринът се засмя подире му.
— Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града…
На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му…
Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке…
И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
разказ 6 - "Меча шуба"
Вечерта дядо Тома Глушков не можа да заспи. Навън тихо сипе сняг. Бяла зимна нощ. Невидими звънчета на шейни чуруликат и заглъхват, пеят и умират, а старецът ги слуша като насън. Вишната пред прозореца, отрупана със сняг, сякаш прегърбена белокоса бабичка, огъва немощните си клони до земята.
— Дамянке, заспа ли?
— Не съм още.
— Я чуй — шъпне дядо Тома, — долавям шумоленке на стъпки по двора… Сякаш някой ходи на пръсти, а пък нищо не се вижда. Да открехна ли прозореца?
— Не го бутай, престорило ти се е — няма никой. Завий се хубаво, че вей от счупения джам. Утре пак ще почнеш да бухаш.
Дядо Тома прибра дългата си суха ръка под юргана, втренчи поглед в мрачината към тавана и почна да мърмори:
— Развали се туй народът, мама му стара! Тръгнаха хората по хайдутлук. Пипат. Нощес при Майчин дом смъкнали балтона на един нещастен учител. Баща на седем деца. Сиромах човек. Пенсионер. Натиснали го в снега и го съблекли гол.
— Кой му е крив — да не ходи нощно време като таласъмин.
— Носел човекът очила. Бил в едно кафене. Закъснял с приятели. Носел очила и не можал да види кога се мръкнало.
— Ами, не можал да види! Играл цяла нощ на карти, зная ги аз тях. Тъй му се пада.
— А бе ти не приказвай, че…
Дядо Тома млъкна. Изви очи към прозореца. Полека си измъкна ръката изпод юргана и откри малко пердето.
Вишната охка и пъшка. Светло, сякаш е деня, а нищо не се вижда. Студ. Сега да тръгнеш — снегът ще пращи под краката ти като цепеница, кога я чупиш. В такова едно временце да ти откраднат дрехата — все едно да те погубят.
— Цял живот се трудих, само тя ми остана — промълви дядо Тома. — Нищо не спечелих! Пък има хора и без късмет. Пари да им оставиш и на улицата — ще ги прескочат. Ако нямаш късмет, и шуба не можеш спечели. Ще мръзнеш като бездомно куче на кръстопът. Ще зъзнеш на чуждите врати и снегът ще те засипва.
… Дядо Тома с мечата шуба, дълга като великите пости. Ръкавите й малко нещо попрогнили, ама нали я има. Че то желязото, дето е желязо, ръждясва, пък платът ли ще надживее времето. Колко години минаха! Когато шубата беше здрава, дядо Тома Глушков се зовеше бай Тома Пощальона. Ходеше тогава бай Тома и подаваше пощата на чиновниците по гарите. Тогава железницата беше нова, шубата нова, гарите нови и душата му млада. Стрина Дамянка беше румена като кюстендилска ябълка. Като ходеше, цялата къща се люлееше. Ех, младини, младини! Те отлетяха някъде като бърз влак в далечината и днес, обърне ли замъглените си от сълзи очи назад, вижда как лъкатуши над земята синя лентичка дим от комина. Малко дим и две-три солени старчески сълзи — туй е то животът на човека. В незнайното, откъдето никой не се връща, загънат в новата си меча шуба, е отминал бай Тома Пощальона, а сега към пушливия тютюнев склад се помъква всяка сутрин олюляната душа на стареца със закърпената шуба. Добре, че барем тя му остана. Па и дебеличка е. Като смъква на гръб сандъци с елпезета — не му утрепва.
— Дамянке, спиш ли?
— Задрямала бях и нещо сънувах. Защо ме будиш? Още ли не си заспал?
— Рекох да те попитам — заключи ли хубаво вратата?
— Заключих я не, ами я подпрях с брадвата. Ха сега спи, че утре ще станеш рано да ми нацепиш дърва, преди да тръгнеш на работа.
— Ще влезе някой, както спиме, ще задигне нещо и сетне иди го гони, или пък подавай заявление до полицията. То пък една полиция имаме…
— Какво ли ще вземе от нас?
— Не дай боже! Шубата ми е в коридорчето.
— Хайде холан! Кой ли е луд да я помъкне. Тя поне да чинеше нещо…
— А бе апашите не питат чини ли, или не чини — ами ела сам, че ми трябваш.
Дядо Тома почна неспокойно да размисля.
Навън сипе. Край стената се промъкват полекичка двама души. Опитват вратата. Заключена. Единият си е нацапал лицето със сажди да не го познаят. Той същият се потуля зад курника, а другарят му като котка се покатеря по вишната и влиза през комина. Де ще го чуеш. Заспал си на топло, завил си се презглава, пухтиш и сънуваш разни сънища. Влиза човекът. Пипа в тъмнината. Минава през коридорчето, отива към избата. Пак почва да шари с ръце. Напипва меката шуба. Откача я от гвоздея, отключва вратата и се измъква.
— Бягай след мене — напипах едно скъпо нещо.
И двамата прехвърлят оградата и хукват в снега по най-кривите улици. Иди ги гони, ако нямаш друга работа. Апашин човек лови ли се!
Стражарят, дето варди големия мост с лъвовете, ги съзира: бягат двамата и носят една шуба. Значи, разбира каква е работата, ама се преструва на ударен — уж де, не ги видял. Ех, голяма работа станала — откраднали на някой си дядо Тома шубата, откраднали дрехата на един хамалин от тютюневия склад…
Дядо Тома запремига и стана. Тревогата му порасна. Почна да го дави, както вълк дави агнето.
— Дамянке, къде е кибритът?
— Ай?
— Кибрита, питам, къде си го дянала?
— Що ти е?
— Да запаля кандилото.
— Как?
— Няма да посмеят да влязат, като видят, че вътре свети — ще помислят, че сме будни.
— Кои?
— Апашите.
— А бе ти да не си полудял — цяла нощ кандилото да гори. Не правиш ли сметка колко масло ще изгори? Ох, тоз, моят мъж, от година на година все по-голям разсипник става. Аз смятах туй масло да ни стигне до Бабинден, а той иска за една нощ да го изгори.
Дядо Тома легна пак, прибра си ръцете и се замисли дълбоко. Въздъхна един път, въздъхна втори път. Затвори очи, ала не можа да заспи. И както мислеше за апашите, изведнъж му текна една спасителна мисъл. Бутна пак бабичката си по рамото:
— Жено, не бой се, не е опасно.
— А ка…?
— Ще си идат в къщи двамата апаши, ще запалят една свещ и ще разгънат шубата ми. Ще я разгледат от лице, ще я обърнат от опакото, па ще се ударят по челата: „Тюх, да се не види. Само дето влязохме в грях. Защо ни е тази вехтория, защо ни е този боклук!“ За тях може да е боклук, ама за мене… Ще им стане съвестно. Ще се върне тогава единият от двамата и пак ще ми я закачи на гвоздея. Защо му е, Дамянке, защо му е…
Баба Дамянка не му отвърна. Тя спеше и сънуваше.
Дядо Тома, успокоен, се зави презглава и заспа.
Навън зимната нощ сипеше сняг през своето ситно сито и вишната трепереше.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 7 - "Слепият гъдулар"
Името му беше Тилилей, а селяните от делиорманското село Орлица му думаха Талей. Талей имаше една орехова гъдулка, една дарена ръка, която с лък цели пет години радва душите на орличани, но той си нямаше очи. Дочуваше шума от крила на орел, кога се вие на витло във вишното небе, а какво е орел, не знаеше. Нощем седеше на тревата под стряхата на полусрутената Хаджийска воденица, а малката кахърна чешма му разправяше една безконечна история, някогашна, до немай-къде жална, отколе забравена. Далече някъде в глухото поле блееше изгубено агне, клони шумяха над главата на слепия. От време на време той дигаше нагоре празните си очи към звездния рой и пълната месечина. Окъснял жътварин със сърпалник на рамо и разведрени от лятната, вечер очи тихо слизаше по бялата пътека към чешмата, наливаше кратунката си и питаше слепия:
— Какво гледаш нагоре, Талей?
— Звездите.
— Че ти виждаш ли ги?
— Не ги видя, но ги чувам. Цяла нощ те плуват и пеят, но техният глас не е като човешкия.
— Ами какъв е?
— Не го зная — чуден. Сърцето ми се топи, като ги слушам. Казват, че звездите падали от небето тъй, както падали узрели круши, когато лъхне вятър. Аз не ги виждам, но чувам как падат. И щом някоя тупне на земята — другите охкат. Да видиш как охкат и плачат! Не мога да заспя цяла нощ.
— Не можеш, Талей, защото не ти е уморена душицата. Я да си връзвал като мене от тъмно до тъмно снопи, че да си объхтан и грохнал от работа — какъв сън ще спиш! Не звезди и щурци да ти пеят, ами топове да гърмят на ухото ти, няма да се пробудиш. Не е ли тъй?
— И да дойда на нивата — отвръщаше слепият, — какво ще правя, когато не виждам ръкоите? Само ще преча на жътварите и ще тъпча храницата.
— Кой ти дума? Ти си гледай гъдулката.
Но Талей жадуваше да види бял свят.
Никой от Орлица не знаеше откъде е дошъл слепият гъдулар. Преди пет години, един съботен ден, на задушница, рано сутринта баба Тиша, дето шъташе във вехтата черква, излезе от къщи и се упъти нагоре да удари клепалото. На мегдана тя видя един човек чужденец, другоселец, облечен с вехти дрешки, на рамото му кожена торба, а в торбата — гъдулка. Бабичката отиде при него, разгледа го, окашля се и зина:
— Кой си ти, човече?
Чужденецът й отвърна:
— Аз съм Тилилей.
— Кой Тилилей?
— Тилилей слепият.
— Откъде идеш?
— Ида от тъмнината.
— От тъмнината ли? Майчице, от каква тъмнина? Ами що щеш тука?
Слепият не отвърна. Баба Тиша мръдна, би клепалото, разтреби, донесе вода, премете целия двор, върна се и го найде пак на същото място. Седнал на един камък човекът, дълбоко замислен. Попита го:
— Чакаш ли някого?
— Никого. Дойдох при вас. Вчера, като минах през горещите жита, питах жътварите не знаят ли някъде мост да има. А те ми рекоха: защо не идеш на Орлишкия, вашия де. Минува ли много свят по него?
— Уха, как да не минува. Цяла Орлица и девет села наоколо. По цялата равнина други мост няма.
— Заведи ме там, бабо!
Баба Тиша го улови за ръката, тръгна и го заведе. Талей вървеше по дългия висок мост и стъпките му кънтяха. Сякаш падаха в обистрената вода като камъни и се давеха в дълбочините. Мина отвъд къде нивята, седна под върбата, дето е отляво, с щърковото гнездо, опря гръб върху напуканата кора на приведеното дърво и там остана. Занизаха се дни, месеци, години.
Първата нощ нощува под тежко наведените клони. Малките щъркчета от горното гнездо до късна доба жумоляха на своя пилешки език, като дъждовни капки в утаен вир и му вълнуваха сърцето. На другия ден, когато роса пророси гнездото и слънцето окъпа черното му чело, той извади от кожената торба гъдулката си и потегли лъка по жиците. Тогава щъркчетата замълчаха. Орличани се задаваха с коля, някои от тях спираха да го послушат и сетне потегляха надоле в златната далечина, като се чудеха откъде им е дошъл. А слепият нареждаше, но то не беше песен, а душа, която се бие в мрака и жадува да види бял ден.
Вечерта добрата шътачка баба Тиша му донесе в пола порязаници, една питка и малко жито със захарче върху питката. Даде му да хапне, па го попита:
— Къде ще легнеш?
— Тука ми е добре.
— Недей тъй, ами ела подире ми. Гледай най-долу, къде се белее един комин сред върбалака, там е пустата Хаджийска воденица. Днес, като се размислих, реших, че там ще бъдеш добре. Хубаво е човек да има подслон. Утричком, поглеждаш, паднал дъжд. Като те намокри, на кое огнище ще стоплиш кокалите си?
Талей се обърна:
— Моята кожа е обръгнала. Но щом като ме каниш…
И тръгна подире й по хладния пясък край реката. Преминаха през тънките върбови храсти, от които орличани плетяха кошници за грозде и кошове за слама. Стигнаха воденицата. Баба Тиша го спря.
— Насреща, чуваш ли, под оная кръстатата круша, е чешмата, там ще ходиш, като ожаднееш. Тук, на тоя търкулнат воденичарски камък, кога станеш рано, сядай да те понапече слънцето. Ела сега да ти покажа собичката.
Кога влязоха, Талей взе да пипа окъртените белосани стени.
— Ти не гледай стените — рече старата, — тука е топло, ти ще разбереш зимъс, като накладеш оня ми ти огън. А сега почакай да ти донеса — една вехта чергица имам. Нея съм намислила да ти дам. Нямам друга. Остарях, не мога вече да тъча.
И заживя Талей в пустата воденица, под бабината Тишина чергица нощем, а денем под кривата върба с щърковото гнездо в клонето, прегърнал гъдулката си. Ръката на слепия, която знаеше тъй хубаво да свири, никога не отваряше шъпа за милостиня. Ако сутрин някой орличанин, когато отиваше на работа, му отчупеше къшей хляб от прясна пита, огъната в шарена кърпа в торбата, и го сложеше напреде му — вземаше къшея. Ако вечер жътварите му донасяха узрели круши или жълти праскови, разквасваше си устата. Полека-лека орличани свикнаха с него, поеха песента му и я отнасяха всеки ден по нивите като благодарност… А Талей опозна хората и колята, и добитъка. По вървежа, по гласовете, по звънците. Той им научи имената и кога вечер се връщаха от къра и му думаха: „Добър вечер, Талей!“ — той им отвръщаше на име. Такъв сляп човек беше. Закачаха го, шегуваха се с него, някои го вземаха на подбив, но той не им се сърдеше.
По едно време след Петровден, още първото лято, когато в дълбокото узряло поле, на всяка нива, като жълти яребици накацаха кръстците, орличани взеха да развързват кесиите си и да пущат по някоя пара през окото на гъдулката. Тогава в душата на слепия оживя една жалба по оная най-мила жена, която изгуби в тъмнината.
… Беше много малък. Живееха накрай селото двамата с майка си. Тя ходеше всеки ден на чужди хора да работи, а него оставяше в къщи. Но през едно лятно утро като излезе, вечерта не се върна. Малкото сляпо момче чака до полунощ, слуша дишането на гадинките и хората, слага ухото си на земята да чуе стъпките й — не ги чу. Тогава, изтръпнало от страх, то изскокна навън, простря ръце и почна да пипа тъмнината. Не можеше да я види къде се е изгубила, защото нямаше очи!.
Девет години Тилилей ходи по селата, разпитваше хората и камъните, птиците и дърветата покрай безконечните пътища; никой не знаеше къде се е изгубила. Тогава слепият се върна пак във вехтата къщурка, откачи от стената бащината си орехова гъдулка, тръгна по селата с нея, заниза, своите прости песни и забрави.
И едва когато звъннаха сребърните парички в гъдулката, оживя старата му жалба и му се дощя да го прегърнат меките майчини ръце. Лани, през пролетта, баба Тиша, когато идваше да посрещне агнетата, да се не залъчат по чуждите махали, му думаше да прави, да струва, но пари, ако може, нека скъта. Далеч някъде в една друга земя имало кладенче за слепи хора. Който се измиел с неговата вода — проглежадал. Но то било през света. Пеша не се ходи. Виж, ако може да спастри повечко пари, че да си купи кон или пък билет по железницата… Прогледне ли веднъж — щял да обиколи земята надлъж и нашир и щял да намери майка си.
Всяка неделя през нощта гъдуларят отиваше сред полето и заравяше под един камък припечеленото. Понякога той цяла нощ стоеше над купчината пари, ровеше ги с пръсти, четеше ги и ги препрочиташе. Те му оживяха на сърцето. И колко пъти, както ги ровеше, усещаше над рамото си дъха на един хубав млад кон, готов за път!
Тъй минаха четири лета.
На петото земята даде небивал род на орличани. Огънаха шии класовете, изполомиха клони ябълките и крушите, оживяха поляните от гласове на агнета, а по дворовете щъкаха орляци от пилета. Разведриха се от радост челата на селяните. Но то не било на добро. Една вечер, два дена преди да влязат в жътва орличани, падна една градушка и очука хубавия плод до зрънце. Когато зарева страшният облак над самото село, Талей се прибра под моста и дълго слуша как падат орехи от небето. Но той не разбра какво стана. Сетне облакът бързо прошумя, отмина и огря чудно слънце. То замилва кротко и нежно наранената земя и слепият, затоплен от някаква незнайна радост, извади гъдулката си и потегли лъка по жиците, които преди малко сами пееха, сякаш отговаряха на облачните гръмотевици. Беше пустота наоколо. Нивите, жълтите преди градушката ниви, сега се ширеха черни и разорани. Сякаш бяха угарисани. Нямаше ги житата. Но Талей не беше видял поразията.
Той засвири една кръшна песен и се ослуша дали щъркчетата над главата му ще разтворят крила. Но те не ги разтвориха. Тогава по моста мина един орличанин. Той бързаше към убитото поле, клатеше глава и сам на себе си нещо хортуваше. Като чу Талеевата гъдулка, сякаш ужилен, той се затече и замаха ръце към него:
— Хей, неблагодарнико, ние тук пет години те храним като наше куче, а ти ей какъв си бил. Когато сърцата ни плачат от мъка, ти се радваш, свириш ръченица, ай! Не те ли е срам! Я погледни тия убити пилета до краката ти, за тях барем малко мило да ти беше станало. Нямаш ли сърце! Да се махаш от главата ни още днес, да вървиш там, откъдето си дошъл! Ако осъмнеш утре тука — с камъни ще те изпроводиме тъй, че да помниш орличани!
И разлютеният старец, като грабна гъдулката на слепия, с всичката си сила я прасна върху кривата върба.
Талей онемя. До вечерта стоя, без да мръдне, а когато падна нощ над Орлица, той стана и взе да пипа земята. Парче по парче събираше гъдулката си. И както пипаше, той напипа нещо меко, едното убито от градушката щъркче. Изправи се слепият човек, изтри с ръкав очите си и тръгна към полето. Намери камъка, извади всичките бели пари, що беше насъбрал за пет лета, прибра ги с шъпа в торбичката и се върна към село.
Насред мегдана, където го беше намерила баба Тиша на задушница, той изсипа всичкото, което му бяха дарили орличани през най-радостните си дни. Паричките пламнаха на месечината като сълзи. Орлица спеше дълбоко и слепият чу как потреперва от време на време счупеното й крило. С тежко наранено сърце гъдуларят я напусна и без гъдулка потъна в оная тъмнина, от която беше дошъл преди пет години.