Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 16 - "Житената питка"
Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.
— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.
— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.
Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо… — обърна се умислен Ваню.
— Ей.
— Право ще кажеш, вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о, тичай — шейната!
— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 17 - "Гатанка"
Тая вечер зад клоните на ябълката месецът се издигна голям колкото дъното на едно кринче, жълт и страшен. Той позлати изгубените в лятната мрачина хармански купи от прясно сено, пое небесния си път и помами подире си звездите, както квачката мами пилетата си. Уплашено го гледаха през отворената врата две малки деца — Ваню и Кунето, — сгушени едно до друго под камината. От къщи излезе прегърбената им баба Куна, озърна се и като ги видя, викна:
— Ваньо, Куне, хай станете, баби, да ми донесете един крушов пън от дръвника, да накладем буен огън, че да ви сваря попара. Цяло менче мляко съм надоила. Ей сега ще се зададе дядо ви от воденицата — и той да хапне попара, че да му се затопли старата душица. Хайде, тичайте! Я тая вечер какво е видело на двора, сякаш не е нощ, а ден.
— Страх ни е, бабо.
— Няма нищо страшно. На хармана лежи теленцето. То е днешно, само на един ден, и пак не го е страх.
Ваню и Кунето, като чуха за теленцето, дето го донесе пастирът, трепнаха, спогледаха се и презглава рипнаха навън към белия харман, над който петровката ябълка ръсеше цвят. До плевнята над яслите стоеше с кротко наведена глава бодливата крава Мучка със счупения рог. Тя милваше с нос гърба на малката си рожба и замахваше със счупения рог да убоде Черня, кучето, което с навирена опашка обикаляше край новородената душа и лаеше от драгост. Тревожно се обаждаше звънецът на кравата. Бялото слабо теленце не можеше да стои право. То лежеше, подвило тънките си крака, и гледаше учудено този нов свят: големия месец, който грееше право в очите му, кучето, което обикаляше край него като щуро. Двете малки деца с бели ризки клекнаха напреде му и го замилваха по челото.
— Волчето е гладно — рече Ваню. — Искаш ли да му отскубнеме от купата една стиска сено?
— Че то няма зъби още — пошушна Кунето.
— Няма ли? Теленце, нямаш ли зъби? Я зяпни да видя! Отвори си устата де!
Тъй като теленцето не разбра какво искат от него, Ваню го хвана за муцуната с две ръце и се помъчи да му разтвори насила устата. Тогава Мучка недоволна наклони глава и замахна със счупения си рог. Звънецът силно звънна. Ваню пусна теленцето и двете деца побягнаха уплашени.
В туй време харманската врата скръцна. Една ръка я блъсна силно и тя се разтвори цялата. Под нацъфтелите клони на ябълката се показаха кривите бели рога на воловете. Светнаха кротко големите им черни очи, които цял ден са гледали младите залюлени жита. Те се връщаха от къра. Пред воловете вървеше техният стар стопанин — дядо Гено. Двете деца се спуснаха насреща му:
— Дядо, имаме си волче! Дядо, имаме си теленце! Видиш ли го под стряхата? Много е хубаво, с чер белег на челото!
Дядо Гено пусна синджирите на воловете, остави насред хармана колата, отиде под стряхата, погледна теленцето, потупа Мучка по гърба и се обърна към двата свои стари вола:
— Днес се родило теленцето — ваша отмяна, хей, старчуги! Да ви е живо, радвайте му се! Наесен, като отида на пазар, ще му купя другар. Няма все вие да теглите колата и ралото. На стари години ще си отпочинете. А на мене отмяна ще бъде онуй малко юначе, когато порасне.
Дядо Гено показа с големия си чер пръст към Ваня.
— Ванчо — продължи той, — нали ти ще ми ореш нивите?
— Аз, дядо.
Старецът разпрегна колата, върза до плета воловете, хвърли им сено и каза:
— Хайде сега да се приберем в къщи и да видиме какво е наготвила баба ви Куна. Много съм изгладнял.
— Дядо — обади се Кунето, — ами то нищо не е яло бе, дядо.
— Недейте се кахъри за него. Неговата добра майка ще му бере грижите. Тя ще му даде ей сега да суче.
— Ваньо — провикна се от къщи баба му, — де ти пъна?
— Нося го, бабичко!
Ваню се затече и нарами един пън от дръвника. Влязоха вкъщи.
Додето баба Куна слагаше софрата, двете деца се изправиха пред дяда Гена и го замолиха:
— Дядо, харижи ми го!
— На мене бе, деденце!
— Чакайте — рече дядо Гено — да ви кажа една гатанка. Който от двама ви я отгатне, нему ще харижа волчето.
— Кажи я!
— Отгатнете ми кое е онуй рогато и опашато, което, кога се е родило — на четири свирки свирело, когато пораснало — цял свят обиколило, а кога умряло — тогава си хоро отиграло.
Замислиха се двете деца, чудиха се, ала не можаха да отгатнат.
— Ха де! — подканяше ги старецът.
— Ние имаме ли го? — попита Ваню.
— Имаме го — отговори старецът.
— Къде е?
— На хармана.
— Голямо ли е?
— Сега е като овен, а сетне ще стане като бивол. Ха де!
Но децата не можаха да отгатнат.
— Видите ли, вие не знаете, а пък дядо ви знае. Туй рогато и опашато е волът бе, деца! Когато се роди теленцето и започне да суче, то сякаш свири на четири свирки. Кога отрасне и тръгне по нивите — обикаля света. Кога умре, от кожата му правят цървули и момците по сватби и хора играят с тях ръченица. Хайде сега, волчето харизвам на Ваню, а до пролет, когато кравата отели друго — то ще бъде за Кунето.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 18 - "Сърдит дядо"
— Ще стана утре рано — рече Мулешковият дядо — и ще тръгна. Ще се махна оттук. Ще отида най-напред при ковача, ще му дам да закове железни подметки на ботушите ми и ще потегля към Незнайна гора, където никога човешки крак не е стъпвал. Ще вървя, ще вървя, додето изходя целия път и се продънят ботушите ми. Същия ден, когато се продънят железните подметки на ботушите ми, пред моите очи ще израсне чудната Незнайна гора. Ще събуя ботушите си и ще тръгна бос под дърветата по меката като килим трева. Сред гората има едно дърво — тънко и високо, с бяла кора, с крехки клони и сребърни птици, накацали по клоните. Щом като ме забележат птиците, че им отивам на гости, ще плеснат с криле, ще се люшнат по клоните, радостно ще зачуруликат и звуците като бисерни дъждовни капки ще закапят от гърлата им. Птиците от Незнайна гора вият своите гнезда от златни конци, кълват мухи от сребро, а когато чуруликат — бисер се рони от гърлата им. Ех, Незнайна гора! Ще сбера една шепа бисер, ще го скрия в джоба си и когато се върна тука, ще го дам на сестричето ти да си наниже герданче.
— А за мене, дядо, какво ще донесеш? — попита Мулешко.
— Нищо няма да ти донеса, Муле! — отвърна старецът и продължи: — Ще седна на тревата под белокорото дърво и цял ден ще слушам веселата песен на сребърните птички. Когато настане вечер и високо над върховете на дърветата плувне жълтият месец, птиците в Незнайна гора ще станат златни. Тогава аз ще извадя от пояса си медения кавал и ще им засвиря, да чуят дядовата свирка.
От всичките краища на гората ще надойдат златните птици. Отрупаните крехки клони ще запращят. Тогава аз ще бръкна в торбичката си, ще нагреба една кривачка просо и ще го пръсна под дървото. Златните птички, като видят просото, ще се спуснат презглава към земята да кълват. Ще кълват, ще кълват, ще изкълват просото до зрънце. Ще остане само едно зрънце, потулено до големия пръст на крака ми. Оная златна птичка, която е най-смела, ще приближи да клъвне и него зрънце. Но щом протегне шия и отвори клъвката си, аз ще я похлупя с калпака си. Няма да я притисна, защото може да я задуша, ами кротко ще я хвана изпод калпака и знаеш ли какво ще направя?
— Ще ми я донесеш, дядо, да си я сложа в една клетка — рече Мулешко.
— Да имаш да вземаш!
— Ами какво бе, дядо, ще направиш с нея?
— Ще си оскубя едно златно перо от крилото й, ще я пусна да лети пак свободно и да пее в Незнайна гора.
— Защо ти е златното перо, дядо Иване?
— Защо ли? — отвърна старецът. — Чувай да ти кажа защо. Ще се върна пак по същия път. Като стигна до нашето село, няма да се отбивам у дома, ами направо ще замина към града. Там има един златарин. Ще му продам златното перо за една торба жълтици. С жълтиците ще си купя самолет и със самолета ще замина към негърската земя, където растат портокалите и бананите.
— Дядо, и мене ще вземеш на самолета, искам и аз да дойда в негърската земя.
— Няма да те взема.
— Моля ти се, дядо!
— И да ми се молиш, и на колене да ми падаш, пак няма да те взема. Ще замина сам в земята на чернокожите и няма да се върна. До края на живота си ще лежа под сянка, ще ям сочни портокали и няма да помисля за тебе.
— Защо бе, дядо, ми се сърдиш? — попита Мулешко с нажален глас. — Какво съм ти направил?
— Ти знаеш добре, дядовото, какво си ми направил. Тая заран баба ти снела от тавана три чепки бяло грозде. Едната чепка дала на тебе, другата дала на сестричето ти, а третата скрила под паницата за мене, да си я изям с хляб, като огладнея. Щом баба ти излязла от къщи, ти си претършувал под паниците, намерил си го и си ми изял гроздето. Аз нямам време да гладувам. Ще замина в негърската земя да си нахраня душицата с портокали и банани.
— Недей бе, дядо! — замоли го Мулешко. — Ако заминеш там, с кого ще ходим за риба и кой ще ми разказва вечерно време приказки? Моля ти се, остани!
— Ще ми ядеш ли втори път гроздето?
— Няма!
— Вричаш ли ми се?
— Вричам ти се.
— Добре. Но посегнеш ли втори път, ще замина и няма да се върна — хубаво да го знаеш!
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 19 - "Новогодишна приказка"
Ти знаеш ли оная малка къщурка с книжното прозорче? Тя се намира накрай града, до самия път, който навлиза в гората. Насреща е високият комин на книжната фабрика. Цял ден този комин изкарва гъсти кълба дим. Ще попиташ: защо на прозорчето наместо стъкло са опънали бяла книга? Защото една немирна детска ръка тупна стъклото със снежна топка и го строши. Ако идеш в тая къщурка и почукаш на пътната врата, никой няма да ти отвори, но ще чуеш един ясен глас на момиче:
— Кой хлопа, моля?
Това е гласът на Калинка. Тя е петгодишно момиченце. Подир малко ще прогърми и един дебел мъжни глас:
— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махаш, защото ще те заколя със сабята си!
Този пък е гласът на тригодишния Крум — братчето на Калинка. Той е мъничък, едвам приказва, бърка думите, но гласът му е страшно надебелял. Представи си, този Крум, наместо да пие вода — яде сняг. Простинал е хубавичко и сега буха здравата. Ще попиташ — нямат ли майка тези деца? Имат майка, много добра майка си имат, но тя е работничка в книжната фабрика. От зори до мрак се труди, печели пари, за да купува на децата си хляб, дрешки, дърва.
Сега ще ти разкажа какво се случи с Калинка и Крум срещу Нова година. Следобед, когато майка им тръгна към фабриката, заръча:
— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хляб и да не изгорите всичките дърва, защото други нямаме. Утре цял ден ще мръзнем, ако ги изгорите. Довечера, като се върна, ще ви донеса по едно кравайче и една голяма бяла книга. На нея ще нарисуваме дядо Мраз как пристига с шейна. Довиждане, деца!
— Довиждане, мамчице! — извикаха двете деца и затвориха вратата.
Щом заглъхнаха стъпките на майката, децата се втурнаха към печката. Отвориха вратичката й, клекнаха и почнаха да пъхат вътре дървата, които майка им беше приготвила за Коледа. Натихака вътре всичките дръвчета. Печката грозно забумтя и светна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратите и прозореца. Нахлу зимният студ. подир един час, когато дървата изгоряха — стаята изведнъж изстина, защото децата не се сетиха навреме да затворят вратата и книжното прозорче.
— Когато се върне мама довечера, ще ни пребие — замислено проговори Калинка. — Какво да правим сега? Искаш ли да отидем в гората и да съберем сухи дръвца?
— Искам! — отговори важно Крум.
Облякоха си дебелите дрехи. Калинка завърза Круповите уши с един вълнен шал. След туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за ръката и го поведе. Беше още видело, когато навлязоха в гората. Отлъчиха се по пътя. С голяма мъка почнаха да събират сухи клончета. Додето напълнят кошчето — настана вечер. Мразовитият вятър залюля дърветата и започна да ги засипва със сняг.
— Олеле, како, една снежинка влезе в окото ми, не мога да виждам.
— Няма нищо, какиното момче — извика Калинка и обърса окото на Крума с престилката си. — Върви сега подире ми, да излезем на пътя, че затъмняхме.
Закрачиха двете деца, но наместо да поемат към широкия път, те навлязоха още по-дълбоко в гората. Затънаха до гърди в сняг. Почнаха да викат за помощ. Юначният Крум ревна. Страх го беше и от снега, и от вятъра, и от дърветата.
— Не плачи, миличко, защото, ако вълкът те чуе, ще дойде при нас и ще ни изяде.
Като чу тия думи, Крум, наместо да млъкне, ревна още по-силно.
— Кой плаче в тая самотна гора — извика някой зад дърветата.
Крум млъкна изведнъж. Двете деца се ослушаха и чуха песен на звънчета. Обърнаха се и що да видят: между дърветата тичат два бели коня. На челата им светят звезди, а копитата им — сребърне. Тия два коня теглят една шейна, накамарена с дърва. Върху дървата седнал един старец с бяла брада и голям калпак, цалият засипан със сняг. Същински дядо Мраз.
— Кои сте вие? — попита старецът, като стигна при децата и спря конете.
— Ние сме Калинка и Крум.
— Ами що щете в гората по туй време?
— Дойдохме да съберем сухи дръвца.
— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!
И брадатият старец пое най-напред Крума, сетне Калинка. Намести ги на коленете си. Загърна ги хубаво с кожуха си и подкара конете. Запяха отново звънчетата.
Когато стигнаха до малката къщурка с книжното прозорче, старецът спря шейната. Сне полека двете премръзнали деца и ги заведе в къщи. Сетне се запретна и стовари всичките дърва от шейната в двора. Децата просто не вярваха на очите си, че имат толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецът с дългата брада влезе в къщи, наведе се, челуна двете деца по челата и си отиде. Калинка и Крум чуха само как полекичка заглъхна песента на звънчетата.
Късно вечерта се върна майката. Децата я посрещнаха на прага.
— Мамчице, видя ли дървата?
— Видях ги, пиленца. Тая зима няма да мръзнете. Господ здраве да дава на дяда ви Горана от Дълбок дол. Обеща ми човекът и си сдържа думата.
— Имаш грешка, мамо, тези дърва ги докара дядо Мраз с шейна. Два големи бели коня теглеха шейната — извика Калинка.
— На челата им имаше звезди — обади се и Крум със своя пресипнал дебел глас.
— Защо ти е толкова пресипнал гласът? — попита майката. — Сякаш цял ден си бил в гората. Завторете вратата. Елата сега да си получите кравайчетата. като ги изядете, ще ми нарисувате този дядо Мраз, дето ни е докарал дървата. Искам и аз да го видя. Може пък да прилича на дяда ви Горана…
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 20 - "Крилатият пленник"
Навън валеше ситен сняг. Затрупаното село глъхнеше сънено под топлата снежна покривка. Градинската ябълка трепереше над плета като млада невеста, пременена и накитена с бяло цвете. Под стряхата три гладни врабчета ровеха сламките и търсеха житни зрънца, останали от лятната вършитба. Иванчо стоеше до прозореца, бършеше с длан запотеното стъкло и гледаше жадно как рошавите сиротни птички наближават капана му. Иванчовият капан беше направен от две почернели керемиди, похлупени една върху друга. В долната имаше шепа жълто просо, а горната стоеше подпряна леко с две пръчици — отдолу чаталче, а отгоре права клечка. Тя крепеше похлупака полуотворен. Щом едното от врабчетата видя просото в капана, радостно зачурулика и се втурна да кълве. Другите две се озърнаха наоколо, не посмяха да приближат и сякаш почнаха да думат на другарчето си:
— Внимавай, тая работа не е чиста!
Ала гладното пиле не ги слушаше. То влезе в капана, почна лакомо да кълве и, без да ще, докосна с крак чаталчето. Щом размърда клечката, горната керемида падна и го захлупи. Врабчето остана в тъмнина. Двете негови другарчета отлетяха уплашени. Иванчо изкрещя, втурна се по чорапи навън, затече се под стряхата, грабна капана с крилатия пленник, влезе с него в затоплената стая, затвори хубаво вратата и дигна едната керемида. Врабчето шумно изхвръкна. То помисли, че е вече свободно, дигна се стремително нагоре и удари крилете си в тавана, кривна към прозореца, почна да пърполи, заудря с главичката по железните пръчки; най-сетне падна отмаляло и Иванчо го хвана.
— Пипнах те — рече той, — сега ще намеря ножица и ще ти отрежа крилете, че тогава да видим как ще хвърчиш!
Голямата ножица, с която мама режеше плат, беше окачена на един гвоздей.
— Почакай малко да се върне мама! — закани се той на врабчето. — Тя ще ми снеме ножицата.
И мушна птичето в пазвата си. Седна до прозореца и се замисли.
— Туп-туп-туп! — тупкаше Иванчовото сърце.
— Кой тупка тъй? — попита врабчето.
— Аз тупкам — отвърна сърцето.
— Че кой си ти?
— Иванчовото сърце.
— Знаеш ли — почна да се оплаква птичето. — Иванчо иска да ми реже крилете с ножица.
— Ох, тоя Иванчо все пакости върши! — въздъхна дълбоко сърцето.
— Можеш ли да ми помогнеш?
— Аз не мога — отвърна сърцето, — защото Иванчовото ухо е пълно с памук и да викам, няма да ме чуе, ама ще кажа на съня.
Падаше вечер. Селото полека потъваше в синя мрачина. Ваньовият сън стоеше невидим пред момчето и му гъделичкаше клепачите.
Сърцето повика съня и му разказа какво иска да прави Иванчо.
— Помогни на врабчето! — рече то.
— Добре — прошепна тихо сънят и затвори Иванчовите клепачи.
Заспа малкото момче и насън тръгна по снега. Вървеше босо в една вековна гора по крива снежна пътека. Искаше му се да хапне, нещо, да си подкрепи силите, искаше му се топлинка, да си посгрее ръцете, ала нямаше нито хляб, нито огън в бялата снежна гора. Не щеш ли, изведнъж между старите отрупани със сняг дървета видя малка червена къщурка, а пред къщурката стои голямо дървено корито — подпряно като капан. Под коритото съзря чиния. В чинията — цял резен сирене, бяло като сняг. До сиренето — порязаница хляб. Зъбите му затракаха от глад. Боязливо приближи и се озърна наоколо: няма жива душа. Без да мисли много, гладното момче се наведе под коритото и протегна ръка. Но щом докосна хляба, коритото щракна, падна и го похлупи. Иванчо почна да рита, почна да вика, колкото му глас държи, но от устата му не излизаше нито един звук. От червената къщичка се показа една белокоса бабичка. Тя дигна коритото, хвана Иванчо за крака, погледна го в очите и: викна:
— Ах, ти ли си оня, дето ловиш с керемиди малките врабчета? Чакай сега аз да те науча!
Повлече го по снега, внесе го в къщи и откачи от стената една грамадна ножица, която беше направена от две кръстосани саби.
— Какво ще правиш с мене? — попита разтреперан като лист Иванчо.
— Ще отрежа ръцете, които хващат с капани беззащитните врабчета и се гласят да им режат крилцата с ножица!
И белокосата бабичка разтвори страшната си ножица. Иванчо почна да се дърпа ужасено. Опита се да побегне. Бабичката го хвана с костеливата си ръка и викна:
— Стой!
— Олеле! — изпищя с цялото си гърло Иванчо и се стресна.
Събуди се и се озърна. Наоколо нямаше никой. Само той лежи в помръкналата стая и врабчето в пазвата му. Сгушило се бедничкото на топличко, тихичко писука. Иванчо дълго си търка сънените очи. Сетне стана прав, бръкна в пазвата си, извади притихналото пиле, нежно го допря до бузата си отвори прозореца и го пусна.
Врабчето хвръкна и потъна в хладната зимна вечер.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 21 - "Читанката на Славето"
Славето имаше нова читанка. С цветни корици, с бяла като сняг хартия и хубави картинки. Една сутрин, преди да звънне училищната камбана, бащата на Славето отиде в книжарницата и купи читанката. Даде я на момчето си и му рече:
— Вземи тая шарена книжка и я пази като очите си. Тя е пълна с ум и знания.
Славето я грабна от ръцете му и се завтече към училището. Влезе в училищния двор, седна на пожълтялата трева под лозницата и почна да разгръща новата книжка. Сърцето му се мяташе от радост. Какво ли нямаше в нея: рой птичета, пръснати по страниците, две мечки, една стара вятърна мелница с криле; едно магаре, натоварено с два чувала, градини, реки, мостове, къщи и най-накрая стои изписано с вирнати уши и ококорени очи едно зайче-байче мустакато.
— Ох, зайчеееее! — помилва го Славето и въздъхна.
В туй време запя камбаната. Славето грабна читанката си и влезе в стаята. Седна мирно на своя чин. Сложи ръцете си върху чина. А когато пристигна учителят и почна да решава задачи на черната дъска, Славето, наместо да внимава, разтвори читанката под чина на коленете си и се загледа в зайчето. Тъй минаха двата часа. В къщи малкият ученик седна да пише домашно упражнение с мастило. Напише една дума — погледне в читанката някоя картинка, напише втора дума — пак погледне. По едно време — кап! — от перото се отрони една мастилена капка и тупна върху корицата на читанката.
— Защо ми цапаш новата дрешка, бате? — викна читанката, но Славето не я чу, сякаш имаше памук в ушите си.
— Славе — надникна отвън баща му, — ще ходиш ли подир пладне на училище?
— Няма да ходя.
— Хайде тогава, мойто момче, иди да напасеш кравата в ливадата край железопътния насип.
— Ами читанката? — попита Славето.
— Тя ще остане на полицата, че утре пак ще я разгръщаш.
Докато бащата мръдна под стряхата да отвърже кравата, Славето започна да прехвърля страниците. Искаше изведнъж да види всичките картинки. Стигна пак до зайчето. „Ох, че е мустакато“ — помисли малкият ученик и грабна от прозореца ножицата. Почна да реже. Читанката писна.
— Олеле, майчице! Боли! Не ми режи зайчето! Ти си разбойник!
Ала Славето и този път не я чу. Тогава читанката, като разбра, че Славето няма да има милост към нея, разпери кориците си като криле, размаха ги и изхвръкна през отворения прозорец навън. Полетя към гората.
Нашето Славе остана с отворена уста. Една муха бръмна и се удари върху носа му. Както беше зяпнал, Славето щеше насмалко да я глътне.
Щом стигна в гората, читанката падна на мекия мъх под един стар дъб, направи с кориците си колибка и започна уморено да диша. Мигом затрептяха над нея рояк синигерчета.
— Откъде идеш? — попитаха я те.
— Бягам от едно зло момче.
— Как се казва туй момче?
— Лапнимуха.
— Ами защо бягаш?
— Защото ми реже с, ножица дечицата.
Синигерчетата взеха да се смеят. Записукаха:
— Ти нямаш глава, нито опашка, нито крака. Ти не можеш да снасяш яйца и да мътиш пиленца. За какви дечица бълнуваш.
— Имам си и аз всичко — отвърна читанката, — имам си цяла дружина гадинки, само зайчето ми го няма. Милото мустакато зайче! Хайде идете си! Не писукайте, защото искам да подремна.
Синигерчетата се дигнаха, а читанката задряма, затоплена в златния дъбов мъх. Надвечер се заоблачи, падна тъмнина. Зароси дребен есенен дъждец. Капките забарабаниха по кориците на книгата и я събудиха. Нещо прошумоля в мрачината.
— Кой е там? — попита читанката.
— Аз съм — обади се с треперлив глас едно тъмно нещо като кълбо.
— Що си ти?
— Аз съм едно зайче-сираче. Днес ловците убиха майка ми, гръмнаха хубавата ми майчица с топлото меко кожухче и аз хукнах да бягам из гората. Много ми е страшно. Шумка ли шумне — почвам да треперя като отронен сух лист. Ето, и дъждът почна да ме кваси. Ще умра тая нощ от студ.
— Не бой се, клета душице! — рече читанката. — Ела при мене! Пъхни се в колибката ми. Тук има място за тебе. Мъхът е сух и топъл. Аз ще ти стана втора майчица. Ще те закрилям и ще ти разказвам чудни приказки.
Зайчето страхливо влезе под кориците й, сгуши се й заспа изведнъж, защото беше капнало от мъка и тичане.
На другия ден читанката почна да учи зайчето на ум и разум. Разказа му къде има сладко зеле и късни пъпеши, научи го как да бяга от кучетата и вълците, как да се пази от хитрата лисица, взе да му дава уроци по четене и писане. Когато минаха две години и зайчето порасна, лъвът го повика в своята пещера и като разбра колко е учено, направи го учител на всички горски гадинки
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 22 - "Пленникът на Великана"
— Татко, виж каква чудна птичка хванах! — извика малкият Койчо и вдигна нагоре дясната си ръка, с която стискаше една крилата душица, голяма като врабче, с червено коремче. Птичката цяла трепереше, разтваряше безпомощно крилца, опитваше се да отлети, ала Койчо я държеше здраво.
— Ти си ловец на птички, мое дете. Тази, която си хванал, се нарича червенушка. Как я хвана?
— С коритото. Подмамих я с шъпа трохи. Като я захлупи коритото — нямаше къде да шава. Пъхнах ръката си отдолу, пипнах я и отидох в къщи да я покажа на баба.
— Какво ти рече баба ти?
— „Да пуснеш на свобода туй клето пиле или ще грабна тупалката!“ Аз не я послушах. Отнесох птичката на балкона и я заключих в клетката. Дадох, й шъпа просени зърна — не яде. Налях й водица в една кафена чашка — не ще да пие. Заповядах й да ми изпее една песничка — мълчи. Много ме ядоса.
— Какво ще правиш с нея?
— Търся котарака. Ще му я дам да закуси. Аз ще си хвана друга птичка, която може хубаво да пее.
— Добре си намислил. Сега седни на коляното ми да почакаме заедно стария разбойник — нашия котарак. Той отиде в градината да провери дали не е тупнало от гняздото на врабчето някое голо птиче. Докато го чакаме, ще ти разкажа приказката за малкия Пейчо. Разказвал ли съм ти я и други път? Тя е стара приказка. Някога съм я чел в моята читанка, когато бях голям колкото тебе.
— Моля ти се, разкажи ми за Пейча.
— Пейчо беше мъничко щастливо същество. От сутрин до вечер играеше, пееше и веселеше всички: хората, горските гадини, буболечките. Той живееше в една мъничка сламена къщичка край гората. Веднъж Пейчовата майка рече:
— Чедо, аз отивам за храна. Довечера ще бъдеш сит като попско дете на задушница. Стой си в къщи и ме чакай. Не излизай навън, защото злият великан, който живее в големия каменен дворец насреща, иска да те открадне.
— Какво ще правя, мамо, докато се върнеш?
— Пей, чедо!
Пейчо остана сам и почна да пее, колкото му глас държи. Изпя всичките песни, които беше чул от майка си. Настана пладне. Пейчо огладня. Забрави поръчката на майка си, напусна къщичката и влезе в двора на великанския дворец. Озърна се и що да види. Насред двора имаше едно огромно като кораб за грозде корито, подпряно с тояжка. Едно въже се беше проточило от долния край на тояжката до прозореца на двореца. Под коритото някой беше наредил цяла трапеза с ядене. Гладният Пейчо преглътна, огледа се наоколо и като видя, че няма никой, влезе под коритото и почна да лапа. Тогава някой дръпна въжето, тояжката се отплесна и коритото захлупи Пейча.
— Най-сетне те пипнах! — изрева Великанът над коритото, провря си ръката и хвана пленника за двата крака. Отнесе го в двореца. Вътре Пейчо видя някакъв страшен огън — като харман. До огъня стоеше едно страшилище, много по-голямо от Великана, с прозорци над очите. То държеше в ръцете си един железен шиш и нещо плетеше: „Ей сега ще ме набият на железния шиш и ще ме опекат на огъня“ — си помисли Пейча и затрепера още по-силно. Ала страшилището се скара с гръмовит глас на Великана и той побягна. Отнесе Пейча над стряхата, където висеше окачена една стая със стени от железни пръчки. Натика го в стаята и го заключи. Пейчо въздъхна дълбоко. Главата му клюмна. Великанът най-напред донесе една паница с ядене, положи я пред Пейча и му заповяда: „Яж!“ Ала клетият пленник не докосна яденето. Тогава Великанът му донесе вода в един казан и заповяда с още по-силен глас: „Пий!“ Пейчо се сгуши в единия кът на затвора си, не рачи да пие. „Тогава пей!“ — изрева Великанът. Малкият Пейчо си отвори устата, но не можа да изкара нито един звук. Великанът избухна. Ушите му станаха червени. „Ще те дам на черния лъв! — закани се той. — Нека лъвът те разкъса, а пък аз ще си хвана друг Пейчо, който знае хубаво да пее.“ И тръгна да търси лъва… Ах, ето го, котакът пристигна. Койчо, дай му птичката да я разкъса!
Койчо скочи като ужилен.
— Не я давам! — извика той.
— Ами какво ще я правиш?
— Ще я пусна, татко. Нека иде при майка си в малката къщурка. Татко, аз ти разбрах гатанката. Пейчо е този малък червенушко. Великанът съм аз, страшилището е баба, а черният лъв — котаракът!
И Койчо пусна птичката. Тя отлетя в гняздото при майка си и зачурулика:
— Като ми премине страхът, мамичко, ще ти разкажа какво ми се случи. Страшна история!
Бащата помилва Койчо, по главата и замислено рече:
— И запомни, сине, че само свободните души пеят. Затворниците не могат да пеят…
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 23 - "Венчето и Пънчо"
— Ти искаш да ти разкажа една зимна приказка. Под камината гори крушовият пън — нашият бъдник. Искри излизат през комина. В гърнето ври бобецът. Майка ти отиде да смъкне от тавана орехи, сушени сливи и едно свесло бяло грозде. Седни на коляното ми и слушай! Додето майка ти сложи вечерята и наточи от зимника едно менче вино — приказката ще свърши.
Живееха някога две малки дечица — братче и сестриче. Братчето се казваше Пънчо, а момичето — Невянка. Пънчо беше като буренце. Не си ти, макар че приличаш на буренце, опасано само с един обръч. Твоите уши са много дълги и стърчат нагоре, а Пънчовите бяха толкова мънички, че не чуваше какво му говори неговата майка. А Пънчовата майка му говореше: „Много си ми лаком бре, чедо! Не зная как ще те изхраня. Не яж толкова много, защото ще ти се пукне коремът! Купих една кошница зимни ябълки и ги скрих в раклата — ти си ги набутал и си ги изял до едничка. Как не ти дожаля за Венчето — поне едничка да й беше оставил! Сега съм опекла две питки със сирене. Едната е за тебе, а другата — за Венчето. Сестричката ти отиде да хвърли просени зрънца на куцото врабче. Занеси й питката. Седнете двамата до отворения прозорец и си изяжте питките!“
Тръгна Пънчо да търси сестричката си. Додето се качи по стълбата на втория кат — излапа своята питка. Пред вратата на Венчината стая един таен глас му каза: „Тук е тъмно. Никой няма да те види. Я излапай и другата питка!“ Без да му мисли много, Пънчо изяде и питката на Венчето. Облиза се като котарак, сложи ръце в джобовете си и влезе при Венчето да гледа как кълве зрънца куцото врабче. Венчето нахрани хубаво своето крилато другарче, изтърси престилката си и затвори прозореца. В туй време влезе майка им с метлата в ръка.
— Сладки ли бяха питките, деца? — попита тя.
— Какви питки? — обади се Венчето учудена.
Майката разбра веднага какво е сторил Пънчо.
— Как не те е срам! — извика тя. — И този път си изял дела на Венчето. Да се махаш от къщи! Аз не искам такъв син. Вън!
И разлютената жена подгони Пънчо с метлата. Пънчо изхвръкна от къщи, дигна пушилка по улицата и се втурна да бяга като заек през полето. Тогава беше есен и над земята светулкаше слънцето на сиромашкото лято. Колко е тичал Пънчо, не зная, но когато полето се свърши, слънцето се беше заплело на кръстосаните клони на една глуха и тъмна гора. Боязливо навлезе малкият гладник в гората и почна да се озърта. Наоколо нямаше жива душа. Само стари дънери с напукани кори като тромави дядовци се пречкаха напреде му. Изневиделица се появи някаква голяма птица, плесна с криле над Пънчовата глава и се изгуби в клонака. Пънчо се уплаши и търти да бяга. Нададе вик:
— Олеле, мамичко! Колко е страшно!
— Не е страшно, чедо, ела при мене — обади се един грозен старешки глас от дълбочината на гората.
Пънчо се спря и попита:
— Коя си ти?
— Аз съм добрата баба-спасителка, която ходи да търси загубени момчета и ги прибира в своята къщурка да пренощуват. Върви право към мене!
— Ида, бабо! — отговори Пънчо и се затече доверчиво към своята спасителка.
Когато стигна при нея и я погледна — той се стъписа назад, защото напреде му стоеше една гърбава бабичка с набръчкано лице, с остър нос, дълги зъби и закривени нокти на пръстите. С ръцете си бабичката стискаше дебела тояга.
— Що щеш тука? — попита бабичката.
— Изпъдиха ме, бабо — отговори Пънчо.
— Кой те изпъди?
— Мама.
— Тъй ли, тогава ела, сине, при мене! Баба ще ти даде подслон. Гладен ли си?
— Не съм гладен, ами съм жаден.
— Щом като си жаден, вземи от кошницата ми един грозд и си разкваси устата. Аз съм забравила тая вечер да донеса вода от кладенчето. Хапни си грозде, не се срамувай!
Както знаеш, Пънчо не беше от срамливите. Той грабна най-големия грозд и почна лакомо да хрупка черните зърна. Но щом глътна първото зърно, усети как по ръцете, по краката и по гърба му започна да никне свинска четина. Сетне носът му се удължи и се превърна на муцуна. Бързо се вдървиха пръстите на ръцете и краката му. Те пък се превърнаха на копита. Пънчо замръзна от страх. Опита се да извика, но наместо глас от устата му се чу едно силно:
— Грууух!
С една реч, след като глътна първото черно гроздово зърно, Пънчо се превърна на прасе. Бабичката — ти вече си разбрал, че тя не е никаква спасителка, а горска магьосница — подскочи чевръсто, хвана прасето за задните крака, провеси му главата надолу и го понесе към кочината. Клетият Пънчо заквича, но магьосницата го блъсна безжалостно в кочината и го заключи.
— Ще те охраня хубаво, а за Нова година ще получиш червен гердан от баба си — спасителката! — закани се тя.
Видя ли, момчето ми, докъде може да докара човека лакомията?
Няма нужда да ти разказвам колко плака Венчето за своето загубено братче. Къде не го търсиха. Биха барабаните по селата: „Който е срещал едно момче с малки уши и голям корем — да обади на Пънчовия баща Стаменко, в махала Селянин, Вакарелско.“ Никой не беше срещал такова момче. Пънчовият баща съдра подметките на обувките си от ходене, но не можа да намери синчето си. Отиде си сиромашкото лято. Прецъфтя кърпикожухът по нивите. Забрули студен вятър голите клопки на дърветата. Захвърчаха снежинки. Побеля черната земя. Венчето все на прозореца стоеше, гледаше към полето и сърцето й се пръскаше от мъка за Пънча. Куцото врабче престана да кълве просените зърна. То не можеше да преглъща от жалба за своята обична другарка.
Веднъж Венчето рече на врабчето:
— Хей, крилато другарче, иди да намериш братчето ми! Ти имаш крилца и можеш да отидеш, където искаш. Ако не го намериш — да не се мяркаш пред очите ми, иди, където щеш. Ако го намериш — ела право при мене, почукай с човка на прозореца ми и изчуруликай три пъти. По твоето чуруликане аз ще разбера, че Пънчо е намерен.
Врабчето беше умно птиче. То послуша своята приятелка и полетя над снежния свят. Цял ден стоя Венчето на прозореца и чака врабчето. Мръкна се. Настана нощ. Венчето опря глава върху пречките на прозореца и заспа. Към полунощ девойчето чу през сън, че някой чука на прозореца. Сякаш дъждовни капки тупкат по стъклото. Венчето отвори очи и скочи. Открехна прозореца. Едно птиче влезе в затоплената стая. Когато запали лампата, Венчето го позна: куцото врабче. Щом кацна върху дланта на своята приятелка, врабчето отвори човка и рече три пъти:
— Чик! Чик! Чик!
Венчето плесна ръце и викна:
— Да вървим! Води ме, врабченце, при братчето ми!
И като облече кожухчето си, Венчето тихичко напусна къщата. Ясна месечина грееше над снежното поле. Венчето газеше дълбокия сняг. Врабчето хвърчеше напред и водеше другарката си. С голяма мъка преминаха полето и навлязоха в гората. Макар че в гората беше страшно, Венчето вървеше безстрашно подир врабчето. По едно време куцото врабче падна върху снега с разперени крилца и започна да пърполи. Крачетата му се бяха вдървили от студ. Венчето го грабна, дигна го към устните си и с дъха си го затопли. Върна му силите. Врабчето пак литна. В зори двете премръзнали другарчета стигнаха до къщурката на магьосницата. Венчето почука със зачервените си пръсти на прозореца.
— Кой е? — обади се отвътре гласът на магьосницата.
— Едно премръзнало момиченце дири подслон.
— Влез при мене, щом като дириш подслон! — повторно се обади магьосницата и отвори вратата.
Докато Венчето влизаше, врабчето изчурулика три пъти и литна към комина да се затопли. Венчето разбра какво иска да каже нейното другарче: тука е Пънчо.
Насред стаята на магьосницата имаше една маса. Върху масата беше положена голяма паница.
— Тъкмо вечерях, бабиното момиченце. Бях си приготвила чорба от биволско копито. Всичката я изсърбах. Сега ме е напалила една жажда — изгарям за вода, стомната ми е празна. Кладенчето замръзна вчера. Да щеш, момиченце, да се покачиш на тавана, ще ми направиш голямо добро. Там има две кошници с грозде. В едната съм сложила бяло грозде, а в другата — черно. Смъкни ми един бял грозд. Да не смееш да се докоснеш до черното грозде, защото ще ти се случи голямо нещастие. Дръж фенера и се качвай по стълбата!
Венчето се качи на тавана и намери кошницата. От черното грозде тя откъсна само едно зърно и си го скри в джеба, а от бялото измъкна цял грозд и слезе долу. Магьосницата грабна грозда и почна да яде лакомо зърната. Най-накрая тя се досети и за гостенката си. Подаде й жълто зрънце и рече:
— Изяж го!
Венчето налапа зърното, но не го схруска, а го скри под езика си.
— Сега забъркай в копанята малко трици и иди да нахраниш прасето в кочината. Нека хапне за последен път. Утре ще го заколя.
Венчето забърка трици и ги отнесе в кочината. Светна с фенера. Прасето, като я съзря, нададе жаловито грухтене:
— Грух! Грух! Грух!
Венчето позна по гласа, че туй прасе е Пънчо. Сълзи рукнаха от очите й.
— Нищичко не съм ти донесла, братче! — проговори девойчето. — Само едно гроздово зрънце имам. Изяж го!
И тя мушна зърното в отворената уста на прасето. Тогава стана чудо. Щом прасето глътна зърното — четината се смъкна от гърба му, копитата и муцуната му изчезнаха; с една реч, прасето се превърна пак на човек.
— Пънчо! — извика Венчето и го прегърна. — Що щеш, братче, в тая кочина?
Пънчо й разказа всичко.
— Сега какво ще правим? — попита той накрая.
— Ще бягаме! Но по-напред искам да се простя с магьосницата. Ти ме чакай до вратата!
Венчето се върна в къщи и без да забележи магьосницата, търкулна на масата черното гроздово зърно, което беше скрила в джеба си. Магьосницата си съблече кожухчето и рече:
— Ти ще легнеш до гърба ми да ме топлиш. Трябва да се наспиме, защото утре ще колим прасето. Я, още едно зрънце ми останало върху масата! Подай го!
Венчето й подаде черното зърно. Щом го глътна магьосницата, която малко недовиждаше, бързо се превърна на пустала свиня с дълга муцуна. С диво грухтене тя подири Венчето, но хитрото момиче беше вече изскочило навън. То стискаше здраво Пънчовата ръка и бягаше през гората към село. Куцото врабче хвърчеше пред двете деца и им показваше пътя…
Майка ти е наредила вече трапезата. Хайде да вечеряме, сине мой! Няма да гребеш боба с шъпа, ами ще ядеш по мъничко с лъжица, защото, ако се много лакомиш — ще ти се пукне коремът!