Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 24 - "Старият мост"
Над една шумлива река — от единия бряг до другия — се беше протегнал стар дървен мост с разклатени устои и греди, прогнили от годините, проядени от червеите. По него минаваха селяни, търкаляха се коли, натоварени с дърва и снопи, клатушкаха се магарета, които мъкнеха череши в кошници или тютюневи листа в кошове. Под моста между гредите си бяха измайсторили гнезда цял орляк лястовички, а долу в синия вир подскачаха пъргави сребърни рибки. Много сладко чуруликаха птиченцата в лястовичите гнезда, но престарелият мост не се радваше на техните песни.
Веднъж той се обърна към изкорубената върба, която мяташе сянка отгоре му, и рече:
— Додея ми, сестро върбо, тука да бъда мост. Цял живот денем и нощем по гърба ми гърмолят прости селски коли. Вечерно време, щом задремя първия си сън, ето че пристига някоя закъсняла кола. Раздрусва ме, пробужда ме и ми прогонва съня. А сутрин ония гладни пискунчета в гнездото вдигат такава врява, че главата ми ще се пръсне; Най ми е обидно, дето ме мачкат корави копита, пробити цървули от нещавена кожа и напукани пети на босоноги жени и деца. Искам да се махна оттука и да замина надолу към равнината. Там, казват, имало голям град, а реката го разделяла на две половини. Ще ми се да се изтегна над водата в този град и да свържа двете му половини. Над мене с грохот ще минават електрически трамваи, ще се плъзгат автомобили с меки гумени колелета и ще крачат хубави девойки с високи токчета, а под мене наместо жаби ще плуват бързи моторници и параходи с високи комини. Кажи ми, върбо крайбрежна, какво да сторя, че да се махна от този див край?
— Какво ли? — отвърна дълбокоумно върбата: — Тази работа е много проста. Потрай, додето се разтопят снеговете и завалят поройните дъждове. Тогава реката ще придойде, а пък ти й се помоли да те грабне и да те отнесе до големия град. Стигнеш ли, мятай се върху двата бряга и не мърдай оттам. Щат не щат, ще те признаят за градски мост.
— А лястовичите пиленца? — обади се един шаран от вира. — Нали по онова време те ще бъдат с голи крилца и не ще могат да изхвръкнат от гнездата?
— Пет пари не давам аз за никакви пиленца. Нека се удавят! — скръцна мостът.
Шаранът изпляска сърдито и изчезна в дълбочината.
Лястовичките не чуха тоя разговор, защото бяха отлетели на юг още през есента.
Старият мост задряма, унесен от зимните виелици.
Щом Баба Марта дъхна в шепите си, за да си стопли пръстите, снегът захвана да се топи. Пролетта пристигна. Над избуялите върбалаци закръжиха лястовиците. Те снесоха яйчица и на бърза ръка измътиха пиленца. Забучаха пороите в долищата. Светкавици раздраха небето. Плиснаха дъждове. За два-три дни реката преля бреговете си. Мостът затрепера от вълнение. Когато водата спря до гредите му, той почна да й се моли:
— Вдигни ме! Отнеси ме надолу към равнината!
Лудата река сякаш туй и чакаше. Зашумя още по-силно, размъти се, плисна наляво и надясно, напрегна сили, грабна овехтелия мост с лястовичите гнезда и го понесе. Рожбите на лястовиците се бяха сгушили в перушинката, изтръпнали от ужас. Техният последен писък заглъхна в грохота на вълните, които удариха моста наляво върху една канара, блъснаха го надясно върху дънерите на крайбрежните върби и го разпиляха дръвце по дръвце.
Упътиха се подпорите, гредите и перилата на селския дървен мост надолу по течението. Преди да стигнат в равнината, те се спряха до бента на една замлъкнала отколе воденичка с порутен покрив. Старият воденичар седеше на брега и димеше с ореховата си луличка. Очите му бяха натъжени, защото мливарите вече не се отбиваха при него, а слизаха долу на електрическата мелница — там да си смелят житото.
Като видя дървените останки от съборения мост, старецът скочи, грабна една дълга кука и измъкна всичките дървета на брега. Дълго се чеса по тила и се чуди какво да направи от тях. Най-сетне реши: ще си построи кочина. Воденичарят беше сръчен човек. Захвана да дяла и чука, направи си нова кочина от вехтите дървета и затвори в нея една стара свиня с осем свинчета. Загрухтяха от сутрин до вечер лакомите жители на кочината, а някогашният вехт мост запращя от мъка.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 25 - "Една кибритена клечка"
Имаше една кибритена клечка, сложена в синя кутийка. Тя беше клечка като клечка, направена от дръвце, с кафява запалителна главичка, но не знам защо се смяташе за по-умна от другите. Може би защото главичката й изглеждаше по-дебела и случайно я бяха сложили в най-горната редица на кутийката. Лежеше върху другарките си и час по час повтаряше:
— Аз съм клечка над клечките! Аз съм клечка и половина!
Другите в кутийката я слушаха и се усмихваха мълчаливо. Те знаеха народната мъдрост, че който се хвали — не пали.
Веднъж стопанката на къщата грабна кибритената кутийка от полицата и се наведе да накладе огъня под камината. Така, се случи, че като отвори кутийката, пръстите й напипаха горделивата клечка.
— Моят час удари! — извика развълнуваната клечка. — Щом пламна, ще лумне мигом такава светлина, че целият свят ще ослепее! Гледайте! Гледайте!
Всички клечки в отворената кутийка надигнаха главичките си да видят чудото, но светът не ослепя, защото дебелата главичка на клечката не можа да се възпламени. Стопанката я драсна веднъж върху палилото на кутийката, повтори, потрети, но никакво пламъче не се появи… Тогава ядосаната жена викна:
— Ех, че негодна клечка!
И я захвърли през отворения прозорец. Кибритената клечка извика:
— Хопля, аз съм била крилата!
Но преди да довърши думите си, падна на земята, чукна си главичката върху едно камъче, отхвръкна и тупна в сухия улей, през който изтичаше от време на време мътната вода от готварницата в помийната яма.
В двора над къщния покрив дремеше с разперени клони стара круша с кух дънер. Тя беше на младини ударена от гръмотевица — цялата обгорена — и сега живуркаше едвам-едвам. В клоните й на скрито място гнездеше едно славейче. То се люшкаше безгрижно по клончетата и чуруликаше сладко, защото в гнездото му растяха и наливаха млади сили три чудесни пиленца.
Когато клечката падна на земята, славейчето подскокна и рече:
— Туп! Откъде падна?
— От небето! — излъга клечката.
— Че коя си ти? — учудено я загледа пойната птичка.
— Аз съм сестра на звездите! Аз съм внучка на мълнията! — продължи да лъготи клечката.
— Какво? — с дрезгав глас проговори крушата. — Мълния ли?
И цялата, изтръпна от страх. Всичките й листа до едно затрепераха…
— А защо не блещукаш като звезда? — наивно попита славейчето.
— Аз не само блещукам, но и пламтя, когато някой ме блъсне по главата. Трябва да знаеш, че моята глава е огнена. Ако пожелая, мога да избухна като атомна бомба и да изгоря целия свят. Всичко! Всичко!
— И къщата ли? — тревожно изчурулика славейчето.
— И нея!
— И сламената купа в градината?
— Тя ще се превърне в пепел само за един миг!
— А кошарата?
— Тя ще изгори заедно с агънцата!
— Тогава ти можеш да изгориш и старата круша?
— Мога! — важно отговори клечката.
— А гнездото ми?
— На твоето гнездо е потребно само едно пламъче.
Голокрилите пиленца подадоха главичките си навън:
— Майчице, попитай я какво сме й направили. Защо не я клъвнеш тая проклета клечка! Клъвни я!
— Нека опита! Ха де, слез по-долу да ме клъвнеш! — заканително извика кибритената клечка на славейчето, но то хвръкна нагоре уплашено и кацна в гнездото си. Закри с крилца пиленцата и започна да им шепне:
— Не я гледайте, защото е много страшна! Тя може всеки миг да избухне!
Горкото славейче беше повярвало на клечката. Подухна ветрец. Старата круша заскърца жаловито. Агънцата в кошарата се разблеяха сърцераздирателно. Майките им, които пасяха тревица в ливадата, ги чуха, дотърчаха запъхтени и заблъскаха с глави заключената врата. Гащатият петел плесна с крила, подхвръкна на плета и закукурига към дърветата в градината:
— Бягайте! Бягайте, додето не сте изгорели!
— Как да бягаме, когато имаме корени? Ние не можем да се изтръгнем от Земята — съкрушени отвърнаха дърветата.
Старият пуяк, който все викаше „клю-клю-клю“ и разнасяше клюки, се втурна да разкаже на всички, че е наближил свършекът на света.
А горката сламена купа охкаше, пъшкаше и мърмореше:
— Отивам си още неначената. Туй за туй ще си изгоря, преди да съм нахранила теленцата, агънцата и яренцата!
Като разбра каква тревога настъпи след заканата на кибритената клечка, едно от славейчетата — най-хитрото — подаде главичка изпод крилото на майка си, озърна се и видя котарака Петър, омърлушен на покрива. Уж дреме, едното му око е затворено, но другото святка и все към гнездото гледа.
— Какво се блещиш към нас! — сърдито писна славейчето.
— Ами какво да правя? — прозя се Петър.
— Слез долу да изядеш оная кибритена клечка с огнената глава!
— Аз клечки не ям! — отвърна котаракът.
— А какво ядеш?
— Мишки.
— Ще видиш ти мишки, когато си видиш опашката.
— Защо?
— Защото оная злосторница, дето е в улея, се заканва да превърне в пепел всичко. Наместо да се прозяваш на покрива, иди я наковлади на стопанката!
— Тъй ли? Отивам! — измяука котаракът Петър и се смъкна по водосточната тръба.
Влезе в готварницата през отворената врата и се замота в краката на стопанката.
— Бягай оттука! Все на покрива се излежаваш, а мишките изпоядоха всичко. По-скоро в зимника! — кресна стопанката и ритна Петър.
Котаракът се втурна слепешката, скочи на умивалника и обърна легена, който беше препълнен с нечиста вода. Водата рукна надолу през тръбата, зашумя, напълни сухия улей, грабна, кибритената клечка и я понесе към помийната яма.
— Как тъй? Аз не искам! Аз съм клечка над… — записка кибритената клечка, но не можа да си довърши думите, тъй като намокрената и главичка омекна и горделивата клечка, която се заканваше да запали целия свят, пропадна в ямата.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 26 - "Майка"
Това се случи много отдавна, през ония години, когато стогодишната топола, дето е над чешмата, беше фиданка. Вятърът засвири в комина като гайдар. Запращяха клоните на дърветата в старата гора. Огъна се сламеният покрив на самотната горска къщурка, сгушена под дъба с орловото гняздо. Хлопна вратата. Пробудиха се децата от сън. Навряха русите си главици като агънца до топлата гръд на майка си и почнаха да шепнат:
— Ах, мамо, колко сме гладни!
— Дай ни хляб, майчице!
— Ние ще измрем тази нощ от глад!
От три дена малките не бяха слагали троха в гърлата си.
— Няма да умрете, пиленца, защото тая нощ мама ще ви намери храна. Само потрайте! — рече майката и стана от леглото. Загъна хубаво с чергата трите си дечица. Останаха вън само русите им главици, една до друга на една възглавница, под пръстеното кандило, което мъждукаше и галеше със светлина челата им.
Майката наметна на раменете си един вехт вълнен шал, целуна русите глави на децата една след друга и промълви:
— Почакайте ме, мамини мили дечица!
Излезе навън и тръгна в нощта. Вятърът я посрещна като разбойник. Разроши косата й. Опита се да грабне шала от раменете й, почна да я блъска в тъмнината със своите студени юмруци. Жената се обърна изведнъж и викна:
— Проклет вятър, пак ли тръгна подире ми? Ти потопи лодката, в която седеше най-милият човек на сърцето ми. Ти погуби в морето бащата на моите гладни дечица. Бащата на моите гладни дечица имаше един зъл господар, който го пращаше всеки ден в морето да лови риба с мрежа. Много се трепеше, горкият, за да изкара хляб за нашите пиленца. Веднъж той замина с лодката в бурното море и вече не се върна. Оня злодей — господарят му — го натика в морето, а то го погуби. Няма го вече нашия закрилник! Какво искаш още? Махни се, злосторнико! — викна отчаяна майката и очите й светнаха като очи на вълчица.
Нощният вятър се стъписа назад, писна в шубраките на клоните, почна да се киска и се провали в една глуха долчина.
Най-напред клетата майка спря под една дива горска ябълка и се помоли:
— Ако по твоите голи клони е останало едно зърно плод — дай ми го за моите гладни дечица!
— Плодовете ми — отвърна ябълката — отколе окапаха на земята и изгниха. Аз не мога да ти помогна, но там в съседната хралупа спи една мечка. Тя знае къде има скътан пчелен мед. Иди я събуди и попитай къде е медът.
Отиде майката и надникна в хралупата. Вътре беше мрак. Напипа с ръка заспалата мечка:
— Кажи ми, сестро, къде е медът?
Мечката нищо не отвърна. Майката повтори и потрети, но мечката пак не се обади.
— Навярно е умряла от студ! — въздъхна гостенката и тръгна към горската полянка, където имаше една кошара.
— Ще се помоля на овцете, които имат малки агнета, да ми дадат една паничка топло мляко. Ще издоя млякото и ще го отнеса на рожбите си.
Стигна до оградата на кошарата и надникна. В тоя миг едно зло куче връхлетя стръвно отгоре й. Почна да я дави. Разкъса вълнения шал. Майката едвам се отърва. Побягна запъхтяна надолу към реката, която се виеше под столетните дървета. Реката беше покрита с ледена броня. Майката се наведе и рече:
— В твоите подмоли щъкат рибки с червени опашки. Позволи ми да хвана само три — за моите гладни дечица.
— Хвани си три рибки — отвърна реката, — ала най-напред трябва да разбиеш дебелия лед.
Майката се наведе и почна да удря леда с юмрук, застърга го с нокти. Ръката й премръзна, червени капки се зарониха от пръстите й, но речната броня не се пропука, нито се разтроши. Капнала от студ и умора, нощната скитница почна да чупи отчаяно ръце и да плаче.
— Кой плаче? — обади се от една крушова дупка сънен глас на катеричка.
— Една злочеста майка плаче. Моите дечица умират от глад. Нямаш ли нещо за ядене?
— Имам цял куп жълъди и три лешника.
— Дай ми лешниците, сестро! С тях ще залъжа гладните си дечица.
Катеричката пусна три лешника. Майката ги грабна и дигна очи:
— Благодаря ти, катеричке! Всяка вечер, преди да си легнат, моите дечица ще ти казват лека нощ. Няма с какво друго да ти се отплатим.
Цяла нощ клетницата се лута в тъмнината и търси къщата си. Когато се съмна и стана видело, тя стигна стария дъб с орловото гнездо и изтръпна: къщурката я нямаше.
— Къде ми е къщата? Къде ми са дечицата? — викна майката.
Дъбът отговори:
— Затрупа ги нощната буря. Твоите дечица спят под снега.
Сиротната майка коленичи на снега и главата й клюмна. Почнаха да капят сълзи от очите й. Капаха, капаха, капаха. Разтопиха всичкия сняг. Потекоха буйни ручеи, събудиха птиците. Бликна младата трева. А там, където майката остави гладните си дечица, подадоха руси главици три хубави ранни кокичета.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 27 - "Майчина сълза"
Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.
Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 28 - "Вечното приятелство"
Старият плъх се измъкна от дупката, озърна се наоколо и се спусна по малката бяла пътечка към брега на голямата река.
— Стой — извика му зелената жаба, която стоеше на един мокър камък с отворена уста и чакаше някоя муха сама да влезе в гърлото й.
— Къде отиваш?
— Бягам! — отвърна плъхът и спря.
— От кого бягаш?
— От моята другарка.
— Защо?
— Защото е много свадлива. Всеки ден се караме. Днес, когато легнах да подремна, тя ме нападна и ми отскубна най-дългия косъм от мустаците. Я ме виж на какво съм заприличал!
— Нищо ти няма, плъхчо — рече жабата, — ти пак си хубавец. Ами къде бягаш? Навярно си решил да се удавиш.
— Да не съм луд? Ще почакам тука на брега да мине някой параход, натоварен с жито. Много обичам да ям жито от параход.
— Слушай — предложи жабата, — я остани тука при мене, да си приказваме сладки приказки. Виждам, че с тебе можем да станем приятели. Когато ти падне тъга на душата, ще ти пея най-хубавите си песни.
— Попей ми сега една песен! — помоли я плъхът.
Жабата скочи във водата, хвана с лапичките си едно коренче, отвори широката си уста и почна:
— Бре-кекс-коах-коах! Бре-ке-ке-кекс-коах-коах!
Сетне излезе пак на мокрия камък и вдигна големите си изпъкнали очи към плъха, който стоеше онемял от учудване.
— Ти си най-голямата певица на света — викна плъхът, — защо не постъпиш в някоя опера?
— Каниха ме, ала аз не приех. Искаш ли да се разходим заедно по брега?
— На драго сърце! — отговори плъхът.
Тръгнаха. Жабата говореше бързо като картечница. Разказваше как един щъркел налапал нейния неразделен другар и как тя се спасила, като скочила в реката.
— Ти си най-сладкодумната жаба на света! — заскимтя плъхът. — Защо не пишеш стихове и приказки за деца?
— Пиша, във всичките жабешки списания ще видиш моето име.
Навлязоха в градината на воденичаря. Спряха на сянка под един широк тиквен лист. Наблизо едно мъничко птиче дърпаше с човка някаква жилава тревичка.
— Плъхчо — неочаквано жабата погледна със светнали очи своя другар, — съгласен ли си да се свържем с тебе за вечни времена?
— Стига да искаш — прошепна плъхът, — но как ще се свържем?
— Ще ти кажа. Хей, птиче — обърна се жабата към птичето, — защо ти е жилавата тревичка?
— Да си закърпя гняздото.
— Донеси я тук, а пък ти ще си намериш друга.
Птичето донесе тревичката.
— Ха сега, какиното, свържи с тревичката моята задна лапичка и едното краче на този хубав господин. Вържи здраво!
Птичето им свърза краката толкова здраво, колкото може да върже едно птиче. Но щом си отлетя, ето че над градината размаха криле един огромен щъркел.
— Щъркелът иде! — врекна жабата и слепешката се втурна към брега. Повлече след себе си и вързания плъх. Цамбукна във водата, гмурна се към подмола и се скри под един подводен камък. Плъхът се удави, преди да извика: „Помощ!“
Подир малко, когато щъркелът замина, жабата раздвижи лопатките си и се дигна нагоре. Удавеният плъх плувна над водата. Тъкмо в туй време пристигна един гладен гарван и си рече:
— Тъкмо за мене ядене!
И като се стрелна към водата, той клъвна стръвно плъха и го понесе нагоре. Вързаната жаба увисна надолу с главата и ревна:
— Олеле, майчице, отидох! Коах! Коах!
Щъркелът, който беше кацнал над воденицата и търсеше гущери, изви око, погледна гарвана и въздъхна:
— Ето кое се казва да удариш с един куршум два заека.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 29 - "Измаменото врабче"
Мъничкото сиво врабче, дето беше свило гняздо между клоните на оная вита ела, която се оглежда в мъхнатото горско кладенче, снощи замина за чужбина.
Вчера сутринта то се пробуди рано, разтръска криле, стъпи на едно тънко клонче и се залюля. Гняздото потрепера, а трите му дечица подадоха навън жълтите си клъвки.
— Спете, пиленца, подремете още малко, додето росата се дигне. Аз ще ида да ви уловя мушици. Спете, мамините!
Пилетата прибраха малките си главици в гняздото и тихо зачуруликаха. Врабчето отлетя към запустялата воденица, дето се е сгушила всред върбалака, кацна на комина и викна на топчестия паяк:
— Плащай данъка или ще те глътна!
Топчестият паяк, който беше разперил като рибар мрежата си в комина, се показа с една кошничка мухи и я подаде на врабчето.
— Утре пак! — викна врабчето, пое кошничката и отлетя. Като мина край една отъпкана гола полянка, то видя гургулицата, кацнала на една круша, чака.
— Кого чакаш? — попита врабчето.
— Чакам вълка и мечката. Те ще докарат ей сега една кола снопи и като овършеят и сметат житото, ще полегнат да си подремнат, пък аз ще си напълня гушата.
Врабчето отлетя към гняздото си, напуска мухите в отворените човки на рожбите си и тозчас се върна при гургулицата и то да чака. Както беше рекла гургулицата — тъй стана. Вълкът и мечката овършаха, отвяха житото и се изтегнаха под една дебела сянка. Задрямаха и захъркаха.
Гургулицата първа се втурна към едрото жито, подире й — врабчето. Такова едро беше житото, че малкото врабче напълни с пет-шест зрънца гушата си и като се върна на елата — сито и радостно, — то се залюля на едно клонче над кладенчето и запя, колкото му глас държи.
Не щеш ли, от съседната хралупа се измъкна гладната лисица.
— Какво ти е толкова додражало, че си записукало? — изви глава нагоре лисицата.
Врабчето й разправи. Лисицата го изгледа с жадни очи, насочени към гняздото, където пърполяха жълтурчетата, и подви опашка. Тръгна надолу.
— Къде отиваш? — попита я врабчето.
— Отивам да обадя на мечката и вълка за краденото жито. Каквито са зли, мале-е-е, ще те одерат живо за краденото жито и от кожата ти ще направят тъпан.
— Чакай! — замоли се уплашеното врабче. — Недей ме погубва, не видиш ли, че ако умра, ще оставя три сирачета.
Лисицата спря и захитрува:
— Няма да обадя, ако ми спуснеш едното.
— Как? Ти искаш да ми изядеш пиленцето?
— Голяма работа — едно пиле, по-малко от орех.
— За тебе може да е нищо, но за мене то няма цена.
— Тогава отивам да обадя.
— Ох, недей…
Със свито сърце врабчето й даде най-малкото си.
Подир един час лисицата пак се изправи под елата.
— Не мога да мълча — рече тя, — съвестта ме гризе. Ако не ми дадеш още едно пиле, ще ида да обадя. Нямам сили да крия истината.
А надвечер тя отне и последното пиле на врабчето.
Отчаяно, с потопено в мъка сърце и насълзени очи, врабчето погледна празното си гняздо и като прошепна: „Лошави гадини се навъдиха в тая гора, брей!“ — разпери криле и отлетя към морето. Там завари един параход, току-що дигнал котва — тръгва за чужбина. Врабчето кацна на едно въже, впи очи в безкрайния океан и почна да размисля — дали океанът е по-голям, или неговата мъка.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 30 - "Камъкът и змията"
Надвечер падна едър, прохладен дъжд. Дърветата напращяха от роса, земята омекна, а реката потече размътена от пороите. Преди да падне росата от листака и да изсъхне влагата по камъните, слънцето залезе зад гората и селото замръкна мокро.
Петко Шилото излезе от къщи със запретнати крачоли, нагази в утаената бистра локва пред къщата, подплаши една едра зелена жаба, прескочи улицата и бърже почна да се катери по високия плет на бабината Ненина градина. Измити от дъжда, едри и сочни, върху трънения плет тихо блещукаха черни налети вишни. Шилото лакомо протегна ръка към един кичур от четири вишни, сграби ги в шепа и потегли да ги откъсне. Клонът, който здраво държеше плода, се огъна надоле и когато малкият крадец откъсна вишните, пъргаво отскочи нагоре. Всичката роса, натегнала по листата, се отрони, заваля и окъпа Шилото.
— Чакай, просяко, аз да ти дам още вишни! — викна отвътре баба Нена, която тъкмо в туй време щипеше бакла, и замахна с една дълга вършина.
Петко скочи на земята. Подхлъзна се, падна, изтърва вишните в калта, но бърже ги грабна, изправи се и търти да бяга, кривна по тясната безлюдна улица, дълго тича надоле и запъхтян се спря на моста, изми окаляните вишни в мътната вода и ги налапа наведнъж. Една тъмночервена капка вишнов сок потече полека по бузата му. Той я близна с наслаждение и си помисли: „Дано и слепият донесе черни!“
Излезе на моста, погледна към лозята, откъдето идеше тъмнина, но като не видя никого, озърна се наоколо, забеляза един голям гладък камък в храсталака, отиде и седна върху него. Камъкът беше влажен и студен, а Петковите дрешки мокри. Под камъка, свита на колело, лежеше една змия — пепелянка. Щом седна малкият, змията попита камъка:
— Туй момче защо не се прибере в къщи край огнището да изсуши мокрите си дрешки, ами седна отгоре ни?
— Чака някого.
— Кого чака?
— Чака слепия, дяда Божила, който сега се връща от лозята с кошница вишни. Днес, когато дядо Божил минуваше по моста, туй момче се къпеше в реката и отдоле го попита: „Къде си тръгнал, дядо Божиле?“ „Тръгнал съм към лозята — отвърна му слепият. — Аз съм болен човек, боли ме под лъжичката. Казаха ми, че церът на моята болест били узрелите вишни. Ще се примоля да ми наберат стопаните малко вишни. Един ошавец от узрели вишни — и нищо ми няма.“ Слепият отмина, а туй момче намисли да го посрещне вечерта и да му открадне вишните. Затуй сега седи на гърба ми и чака да се зададе дядо Божил с кошницата.
— Я се понадигни малко, колкото да си покажа главата! — рече змията.
— Защо? — попита камъкът.
— Защото искам да клъвна с отровните си зъби това безсърдечно момче.
— Трай си — отвърна камъкът, — нали е седнало върху мокрия ми гръб, аз хубаво съм го клъвнал вече.
Змията се укроти и задряма.
Мина половин час време. Тъмнината, която се надигаше от долините, порасна. Жална песен подхванаха жабите в реката. По едно време отдоле се зададе някой. Шилото скочи да го посрещне. Тъмният човек, който мудно креташе по окаляния път с кошница в ръка, беше дядо Божил.
— Дядо Божиле — изправи се Петко напреде му, — дай бе, дядо, да ти понося кошницата.
— Ти ли си, Петко — рече старецът и го попипа по раменете. — Ох, че се уморих! Нали не ми видят очите, цапал съм в най-дълбоките локви. Едвам се дотътрах. Земи, Петко, ама много ще ти се моля, не ми кради вишните, защото ми са дадени за цяр.
Петко пое кошницата и бръкна в нея. Сграби една шепа вишни, мушна ги в пазвата си, сграби втора, трета. Коремът му се поду, а кошницата олекна. Когато стигнаха запустялото вехто училище, където живееше слепият, Петко му подаде празната кошница и потъна в тъмнината.
Слепият бръкна в празната кошница, набута само две-три зърна и преглътна сълзите си.
Шилото, преди да влезе в къщи, излапа всичките вишни. Но щом влезе и легна да спи, обля го гореща пот и го затресе люта треска. Камъкът му беше взел здравето.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 31 - "Колибърчето и слонът"
Далеч в океана на остров Мадагаскар живее едно малко птиче, колибри. Малки читатели, вие навярно не знаете нищо за най-дребните птички, които се въдят а топлите южни страни. Те се наричат колибри. Всяка птичка е голяма колкото една муха. Затова учените наричат колибрито „птица-муха“. Чудна премяна е дала природата на туй птиче. Има колибрита червени като череши, има жълти като кехлибар и зелени като шумата на дърветата. Когато колибрито кацане на някое клонче, прилича на разцъфнало цвете. Слънчевата светлина играе по перушината му и то блещука като скъпоценно камъче. Колибрито е мъничко, но то се смята за много голямо, като всяко дребно нещо на света. Мадагаскарчето си беше свило гнезденце някъде в шумата на едно тънко дърво край пътеката, която води към гората на слоновете. Гнездото беше голямо колкото напръстник, а яйцата, които птичето снесе, приличаха на ябълкови семки. Легна отгоре им колибрито и си измъти три птичета. Те бяха толкова мънички, че когато майка, им хванеше някоя мушичка, едвам я поглъщаха.
Веднъж старата птичка се дигна рано и каза на дечицата си:
— Деца, стойте мирно в гнездото и не шавайте. Аз ще се върна подир час.
— Къде отиваш? — попитаха пиленцата.
— Отивам в село Чики-Тава. Там има бананови градини. Ще ви донеса на обед бананова кашица. Бъдете ми само послушни, сгушете се и поспете малко, докато се върна.
Щом майката замина, пиленцата си завряха главичките в топлия мъх на гнездото и задрямаха. Тъкмо в туй време от гората излезе един слон. Той пристъпваше бавно, махаше хобота си и цялата земя трепереше под краката му. Отиваше надоле към реката. Когато стигна до дръвчето на колибритата, той се спря и почна да си чеше хобота. Дръвчето се залюля и една росна капка капна в гняздото. Колибритата трепнаха и се събудиха.
— Наводнение! — нададоха писък намокрените душички.
Подадоха главичките си навън и изтръпнаха от страх, като видяха слона. А слонът си чешеше дългия хобот и силно огъваше надолу дръвчето.
— Стой, дядо! Какво правиш! Ще ни изтърсиш от гнездото! — писнаха в хор трите пиленца.
— Кой бръмчи там горе? — попита слонът и дигна хобот към гнездото.
Като видя малките намокрени птиченца, той се засмя и пръхна. От силното духане едното колибри изхвърча навън, тупна на земята и рече:
— Хопла!
Слонът отмина. Подир малко се върна старата птичка. Тя грабна рожбата ей от земята, дигна я в гнездото и попита:
— Какво се е случило?
— Ах, майчице, ти не знаеш какво страшно нещо мина оттук! — забръмчаха пиленцата.
— Голямо ли беше?
— Много голямо, с две опашки: една отпред и една отзад.
— Колко беше голямо, като мене ли?
— Много по-голямо!
Тогава птичката се накокошини и почна да се надува:
— Кажете, деца, толкова ли беше?
— Още по-голямо!
— Какво, още по-голямо ли? Ох, смешни, глупави пиленца! — Тогава трябва да е било ей такова! — И тя се наду още повече.
— Не, майко, още, още по-голямо!
— Ох, деца, вие ще ме накарате да се пукна от смях. Има ли нещо по-голямо от мене? Гледайте сега, като разперя криле, цялото гнездо покривам. Когато мине втори път, искам да ми го покажете.
— Защо, майко?
— Ще го клъвна!
Птиченцата започнаха да се смеят, но за да не оскърбят майка си, закриха човки с крилцата си.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 32 - "Хитроумното магаре"
Слънцето мързеливо клонеше надолу. Сенките на дърветата растяха. Жегата гаснеше. Повя разхладянинът. Задрямалите листа на липите зашепнаха. Омърлушените птици се разшаваха. Жълтооките подрумчета, що ръсеха полянките край пътя, трепнаха и протегнаха малките си шии, сякаш се мъчеха да доловят думите на далечната жетварска песен, която вятърът донесе на крилете си.
По пътя откъм манастирската гора се зададоха дядо Матей и магарето му. Дядо Матей вървеше бос, с разкопчана риза. В едната си ръка той държеше рошав овчи калпак, а в другата — кърпа, с която бършеше горещата пот, потекла на бистри струйки от челото му. Магарето пристъпваше лениво подире му с увиснали уши. Краката му затъваха дълбоко в златистия пясък. На гърба му се клатушкаха две дисаги, натъпкани със ситна сол.
— Хайде, дядовото, не се дърпай назад като рак, ами върви! Ей сега ще стигнем реката. Прегазим ли реката — един хвърлей път остава до нашето село. Зная, тежи ти солта, но ти си младо магаре. Кръвта ти кипи. На твоите години аз можех да нося планина на гърба си, а ти се огъваш от две дисаги сол. Срамота е. Ох, че ми засъхнаха устата! От манастира насам капка вода няма. А от реката не ми се ще да пия жабуняк. Хайде де, пак взе да се дърпаш назад!
Умореното магаре едва се мъкнеше. Рой мухи бръмчаха около него, пееха му някаква безкрайна песен и за да не заспи, се навираха в очите му. От леност магарето не се решаваше ухото си да помръдне, за да ги разпъди.
Когато стигна до брега, дядо Матей пусна повода на земята и рече:
— Ти постой малко тука, пък аз ще се отбия на Маринковия бостан. Ще си поискам от наш Маринка да ми откъсне една диня, че да си разквася устата. Сили нямам вече.
Когато дядо Матей кривна към бостана, магарето впери очи към реката и дълго мисли да се потруди ли да слезе до реката да сръбне вода, или да не слиза. Но както гледаше надоле, неочаквано отвъд на другия бряг му се мярна един магарешки бодил, узрял и пропукан. Устата му се наляха и то се затече, но както тичаше, стъпи върху един зеленясал камък, подхлъзна се и падна във водата. Като потъна, то усети хладината на реката и почна да размисля: „Ако се дигна да изям бодила, ще ми стане горещо. Я да си стоя във водата на хладината!“ И за да пропъди мухите, хитрото магаре си потопи и главата.
Мина що се мина, откъм бостана се зададе дядо Матей и взе да се озърта — къде му е магарето? Гледа нагоре, гледа надоле, най-сетне го видя в реката — лежи като бивол. Старецът зина. Мравки полазиха по гърба му: ами солта! Нагази бърже, измъкна неверния си другар на брега и попипа дисагите. Те бяха празни. Всичката сол се беше разтопила.
Дядо Матей се почеса по тила:
— Хубаво ме нареди ти мене. Чакай да ида сега да отсека една дебела тояга, че да ти се отплатя.
Дядо Матей се отби в близката горичка, а магарето потегли бодро с празните дисаги и почна да си мисли: „Ако на всеки двайсет крачки имаше река, земята щеше да прилича на приказна градина.“
Какво стана по-нататък — не ми е удобно да разказвам.
На другата събота по същия път и по същото време се зададоха пак дядо Матей и дългоухият му другар. Дядо Матей пъшкаше като мотор, а магарето не знаеше къде да се дене от мързел, макар че на гърба му нямаше сол, а два вързопа вълна. Като стигнаха до реката, дядо Матей пак кривна към Маринковия бостан, а магарето се спусна към водата и нарочно се строполи в най-дълбокото място.
— Ох, благодат! — въздъхна то и си потопи и главата. Мухите уплашено се пръснаха.
По едно време се зададе дядо Матей. Като видя магарето, той прихна:
— Знаех, че така ще направиш. Добре си сега. Хайде!
Хвана го за повода и почна да го тегли. Магарето посегна да стане, но нали вълната се беше напоила с вода, тежеше като желязо.
С мъка клепоухото магаре извлече мокрия си товар на брега и потегли прегънато одве към село.
Вървеше напреде му дядо Матей и се подсмиваше под мустак. Вървеше подир него магарето и си мислеше: „Не мога да разбера защо има реки по света. Ако пресъхнат реките до една — земята щеше да прилича на приказна градина.“
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 33 - "Ижо-Мижо и Клан-Клан"
Клан-Клан слезе от планината. В една дълбока пещера великанът беше спал цели петстотин години и когато се пробуди, усети, че е гладен като вълк. Нарами ръждивото си копие, високо колкото една топола, препаса меча си, който беше толкова тежък, че трима души мъже не можеха заедно да то дигнат, потърка с длан сънените си очи и тръгна. На големия му пръст светна един златен пръстен, голям колкото обръч на малко буре. Като слезе от планината, Клан-Клан се спря под един стар тристагодишен дъб, измъкна меча си и замахна да го опита — може ли да сече тъй, както някога е сякъл. Удари стария дънер. Вековното дърво рухна след първия удар. В клоните на дъба бяха свили гнезда двеста рошави врабчета. Когато дъбът падна, те се пръснаха с писък и проклятие. Едно врабче със счупено краче подхвръкна от клонче на клонче, от камък на камък и замина към село Мъхов дол, В село Мъхов дол живееше едно юначно момче на име Ижо-Мижо. То беше невръстно, а носеше мустаци две педи дълги. До седмата си година Ижо-Мижо нямаше още мустаци, но когато постъпи в първи клас и научи буквите, учителката рече: „Деца, скоро на сцената ще представим пиесата «Чудният мустакан», кому да залепим тия дълги мустаци?“ „На мене!“. — отвърна Ижо-Мижо. Залепиха му мустаците. Вечерта след представлението Ижо-Мижо не ги отлепи и не изми лицето си, а се мушна под юргана и заспа с тях. И не щеш ли — през нощта мустаците му пуснаха корени. На сутринта нашият герой се огледа на огледалото и като видя, че залепените мустаци са се превърнали в истински, махна с ръка: кой ще ходи сега на бръснар, дълга и широка работа!
Врабчето от съборения дъб знаеше за Ижо-Мижовите мустаци. То летеше с всички сили към Мъхов дол. В човката си носеше една тъжба, в която пишеше: „Бате Ижо, ела по-скоро в нашата околия. Там е слязъл великанът Клан-Клан. Беззащитните врабчета те молят да отскубнеш един косъм от мустаците си и да обесиш злодея Клан-Клан на първия телеграфен стълб.“
Нека сега да оставим врабчето със счупеното крило да подскача към Мъхов дол и да се върнем отново при великана Клан-Клан. Какво направи той, след като отсече дъба? Ето какво. Най-напред съзря един овчар със сто седемдесет и пет овце.
— Тъкмо ще ми стигнат за закуска — си рече гладният великан и почна да лапа. Изяде овцете, овните, агнетата и най-сетне глътна овчаря. Към обед Клан-Клан слезе в село Стражица, Горнооряховска околия. Почна да яде наред, Най-напред изяде кмета, сетне глътна бирника, схруска учителките, помете децата в училището и си засоли с попа. Като свърши с хората, почна да яде къщи, дървета, градини, магарета, самари и др. Напълни си хубаво търбуха Клан-Клан, слезе към реката, наведе се, изпи всичката вода, тъй че рибите останаха на сухо и почнаха да хортуват: „Ако имахме криле като птиците, щяхме да литнем към Черно море, където има много вода, ама нали сме без криле — спукана ни е работата!“
— Спукана му е работата! — викна Ижо-Мижо, като прочете тъжбата на врабчето. — На великана Клан-Клан. Къде е той?
— Спусна се към Стражица.
Яхна нашият юначен Ижо-Мижо едно куцо магаре и се понесе като вихър към Стражица. Завари великана легнал в една ливада, спи и пъшка.
— Къде има наблизо телеграфен стълб? — провикна се Ижо-Мижо.
— Защо ти е телеграфен стълб? — надигна се великанът.
— Да те обеся, разбойнико.!
— Тъй ли? — скочи Клан-Клан и измъкна стария си меч. Замахна и разсече Ижа-Мижа на две. Но не щеш ли, от двете Ижо-Мижови половини се получиха две нови мустакати момчета.
— Къде има телеграфни стълбове? — викнаха те в хор.
Великанът съсече и тях. Но от половините им се получиха четири нови мустакати юнаци. И колкото повече Клан-Клан ги сечеше, толкова повече се умножаваха. Ливадите почерняха от мустакати момчета. Те се втурнаха като чер вятър върху чудовището, почнаха да се катерят по краката му, по джобовете му, нагоре по раменете му. Едно смело момче дори влезе в ухото му и викна:
— Предай се!
Клан-Клан се предаде, защото видя, че няма какво да прави. Ижовците отскубнаха по един косъм от мустаците си, усукаха въже и го обесиха на един голям стълб. След това го смъкнаха, претърсиха джобовете му и намериха цяла кесия стари пари. Снеха от ръката му златния пръстен, натовариха меча и копието му на една биволска кола и заминаха за София. Предадоха старите монети, драгоценния пръстен, меча и копието на Народния музей. С получените пари си купиха по една хубава детска книжка и се върнаха предоволни в село Мъхов дол.
А рибата, която остана на сухо — ще попитате, — какво прави сега. — Какво прави ли? — Изядоха я котките.