Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 34 - "Малкият скъперник"
Една вечер дядо Подю, дето ходеше по околните села да събира в две големи кошници яйца, разправи на Петърча, че като отивал в едно село и минавал по един голям камен мост, навлязъл в една чудна гора. Сред гората имало една къщичка, цялата направена от шоколадени тухлички. По околните дървета весело чуруликали птички от шоколад, между храстите се гонели шоколадени зайци, а по тревата пълзели рогати шоколадени буболечки.
— Отивам там още утре! — каза Петърчо.
— Защо? — попита го дядо Подю.
— Омръзна ми всеки ден да ходя на училище, да уча букви и да решавам задачи. Ще побягна в оная гора. Искам да си поживея безгрижно. Цял ден ще събирам и ще ям шоколадени буболечки, а нощно време ще се прибирам в шоколадената къщурка да спя. Когато нощем се пробудя, ще си изядам по една тухла от къщичката. В шоколадената гора ще живея, додето изям цялата къщичка и всичките буболечки. Най-сетне ще си хвана един шоколаден заек, ще си го донеса тук.
— Хубаво — рече дядо Подю, — но знаеш ли, че сега на дълбоката река наместо мост има само един косъм?
— А къде е мостът?
— Събориха го ония, дето подпалиха войната и хвърлят бомби върху главите на мирните хора.
— Нищо — рече Петърчо, — аз ще мина по косъма.
— Ако си добро момче, ще минеш. Ще те удържи косъмът. Ако не си добро, ще се скъса.
На другия ден, щом се зазори, Петърчо преметна през рамо торбичката, в която спусна буквара си и една топла пита, и наместо към училището упъти се към чудната гора.
Вървя, вървя, много вървя. Най-сетне стигна до едно село. Туй село беше цялото съборено. Здрава къща нямаше. Тъжно грееше пролетното слънце над развалините. На един камък под една цъфнала круша беше седнало мъничко рошаво момиченце и плачеше.
— Защо плачеш? — попита го Петърчо.
— Как да не плача, като не съм хапвало хлебец от два дни насам. Събориха ни къщата и тя затрупа брашното. Нищичко нямаме за ядене. Ти какво носиш в торбичката?
— Букварът ми е вътре.
— Друго няма ли?
— Има един камък. Взех го да замерям с него кучетата.
— Ами къде отиваш? — попита момиченцето.
— Отивам в една гора. Ти не я знаеш. Почакай ме! Когато се наживея там, ще се върна пак и ще ти донеса шоколад.
Петърчо отмина и надвечер, когато слънцето капна от ходене и се търкулна зад хълмовете, той извървя целия път и стигна до голямата река, над която видя опънат тънък косъм, и се позамисли дали да мине по него. Но като му дойде на ум за шоколадените буболечки, устата му се наля и тогава реши. Тръгна полека като цирков артист по косъма. Стигна до средата на реката и усети как косъмът се обтяга, а ха-ха — ще се скъса.
— Да бях дал на онуй гладно момиченце питката, сега щях да съм по-лек и от косъма…
Но доде довърши мисълта си, косъмът се скъса и Петърчо цамбукна в дълбоката вода. На дъното чакаше един сом със зинало гърло. Щом Петърчо падна долу, сомът го лапна и се упъти към морето. Отнесе го в един подводен град, където царуваше цар Кит. Цар Кит, като видя Петърча, разлюти се и удари с опашката си тъй силно, че цялото море раздели надне.
— Този ли е Петърчо, дето не отчупи къшей хляб на онова гладно момиченце от събореното село?
— Това е лошото момче — отвърна сомът.
— Той е много лекичък, как можа да скъса косъма?
— Скъса го, защото, когато излъга момиченцето, че носи камък в торбичката си, питката му се превърна на камък и този камък натегна.
— По-скоро да го заключите в една тъмница! Такова лошо момче, дето си е оставило училището и дето лъже гладните деца, трябва да бъде наказано.
Заключиха Петърча в тъмницата на подводния град и го държаха сто години.
Като минаха сто години, пак същият сом го изведе на горния свят. Но той не беше вече оня мъничък Петърчо от първо отделение, а дядо Петър, с дълга бяла брада. Тръгна дядо Петър да търси своето родно село, ала не можа да го намери, защото то се беше преместило на друго място.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 35 - "Просеното зърно и биволът"
Повя тих топъл вятър. Залюля нивата, в която зрееха класовете на късно есенно просо. От един клас, набъбнал и превит надоле, се отрони мъничко жълто зрънце. То тупна долу, изпъшка, намести се в дълбокия коловоз и рече на земята:
— Ударих ли те? Прощавай! Вятърът е виновен. Духна и ме свали.
— Нищо — отвърна земята, — върху мен са падали и бомби през общия бой.
Просеното зърно постоя, постоя, па въздъхна дълбоко, от все сърце.
— Защо въздишаш тъй? — попита го земята.
— Въздишам, защото си нямам крилца.
— Че какво ще правиш с тях?
— Ще се дигна нагоре и ще се махна оттук. Не искам да ти тежа.
Земята прихна… Почна да се смее.
— Какво се смееш? — попита обидено просеното зърно.
— Смея се на ума ти. Мене оня бивол — видиш ли го? — дето иде насам, не ми тежи, че ти ли? Ох, глупаво зрънце! Разсмя ме на стари години.
Зърното се понадигна и видя бивола. Той беше едър, чер, с грамадни рога и едвам пристъпваше.
— Тоя бивол не ми изглежда да е по-тежък от мен! — рече важно зърното.
— Не е по-тежък ли? — избухна още по-силно земята и се залюля от смях. — Ох, на баба мъничкото!
— Какво се смееш мари? Ще ме събориш — викна биволът на земята.
— Смея се на едно просено зрънце. Седнало да се мери по тежина с тебе.
— Де го туй зрънце? — попита биволът. — Искам да го видя.
— Ей го хе, там в коловоза.
Биволът наведе глава, протегна дебелия си врат и почна да търси зрънцето.
— Къде си, зрънце? — измуча той и доближи носа си до земята.
— Тук съм — отвърна зрънцето с тънко гласче, по-тънко от комарова песен, — сляп ли си, та не виждаш? Аз съм зърно като планина!
Биволът изви око и то светна с черна светлина. После духна с нос. Зрънцето изхвърча от коловоза, подхванато от биволското дишане и падна в една мравешка пукнатина. Там притихна и почна да си мисли:
„Добре, че духна силен вятър и ме отвея, инак щях да кипна, щях да се търкулна и щях да премажа като валяк оня надут бивол.“
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 36 - "Юначното петле"
Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатушкал се и нещо си тананикал. Като стигнал до дървения мост над крайселската река, той смахмузил магарето да мине по-бързо и го подканил:
— Дий, Марко-о!
Засилило се дядовото Пешове магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал подир конниците, които препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
— Какво ли намериха на моста? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си. Но то се олюляло и закуцало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:
— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило: как да мине отвъд? Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
— Абе аз защо ли се чудя?
И като се навело петлето с оскубаната опашка, проточило шията си, отворило гърлото си и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
— Хей ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето. — Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
— Абе ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш? И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало. Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.
— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи.
— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.
— Аз — отвърнало петлето.
— Какво искаш?
— Подковата!
— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.
— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене.
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето печете хлебове за цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както заповядал царят, тъй направили царедворците. Опалили голямата пещ и когато жарта станала до колене — хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то запяло и рекло:
— Водолей, водолей, всичката вода разлей, въглените угаси и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе! И заповядал на царедворците си да го хвърлят в зверилницата, където било пълно е гладни вълци и постали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:
— Лъвчо, лъвчо мил и драг, покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици.
На третата нощ петлето пак закукуригало пред отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не можел да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
— На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът останал в зверилницата
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 37 - "Светулката и бухалът"
Дядо Златан прибра стадото в кошарата, натири Марка, старото магаре, на полето да пасе и заключи вратнята. От сухи клонки накладе огън пред кошарата и си опече три картофа. Навечеря се, легна на тревата край огъня, загърна се в закърпения вехти кожух и заспа дълбоко. От близката лешникова горица излезе една светулка с угаснало фенерче. Литна тихичко над заспалите овце, завъртя се край огъня и когато една главня изпращя и разсипа наоколо искри, малката крилата душица грабна една искра и си запали фенерчето. Почна да мъждука над кошарата, прехвръкна трънения плет и пое през тъмното поле. Насред полето с наострени уши седеше Марко, старото магаре, и гледаше към гората.
Светулката трепна напреде му като росна капчица, озарена от ясно утринно слънце и попита:
— Защо не лягаш да спиш? Какво гледаш към гората?
— Ах, сестро светулке, много съм разтревожен! — отвърна Марко. — Всяка вечер, преди да си легна, аз опирам ухо до земята и слушам какво става по света. Ако всичко е в ред и работният свят мирно почива, аз лягам на тревата, спокойно заспивам и се усмихвам насън. Ала тая нощ за мене няма сън. Като си опрях ухото (то е моето радио) до земята, чух далечен вик. Един пътник вика за помощ от дълбочината на гората. Той е сбъркал пътя и не знае накъде да върви. Вълци го дебнат със зъби като тесли. Мечки стръвници реват подире му. А напреде му бучи една черна река, пълна с крокодили. Той не знае, че под столетните дървета се вие една бяла пътечка, която води надолу към мирните села. Няма кой да му покаже тази пътечка. Ти знаеш ли я?
— Как да не я зная! — отвърна светулката. — Когато минавам през старата гора, все над тази пътечка летя.
— Тогава, сестро светулке, бързай да светнеш на загубения пътник. Ако му помогнеш, ще сториш едно добро дело.
— Ей сега ще ида! — рече светулката и се упъти към гората.
Навлезе под клонестите дървета, обрасли с вековен мъх, затрепка над Мечите поляни, над храстите, в които спяха мустакати зайчета. Спря се до едно сухо дърво, ударено от гръм, и се ослуша. Ала наместо гласа на загубения пътник чу наблизо зловещо бухане:
— Бух! Бух! Бух! Аз съм злият дух!
— Ах, колко е страшно! — прошепна малката светулка, спусна се надолу, кацна в чашката на едно диво горско цвете и му се помоли:
— Скрий ме, защото много ме е страх от онова тъмно нещо, дето буха.
— Няма място в чашката ми, нали виждаш колко е мъничка!
— Тогава прибери ми само фенерчето, а пък аз ще се потуля под един сух листец, додето отмине тъмното нещо.
Дивото цвете пое фенерчето в чашката си и тя светна като бисерно зърно. Светулката се сви под един сух листец и притаи дъх. Появи се бухалът. Размаха над цветето две големи крила и викна със страшен глас:
— Кой запали тази светлина?
— Аз я запалих! — с премаляло гласче отговори светулката.
— Защо я запали? Не знаеш ли, че гората нощем трябва да бъде тъмна? Ти потъпка закона за нощния мрак. Затова те осъждам на смърт!
— Помощ! — изпищя светулката под сухия листец, но додето свърши, тъмната птица я удари със студеното си крило.
Далеч някъде в полето Марко, старото магаре, изправи ухото си и долови писъка на светулката. Вирна глава нагоре и почна да реве в нощния час. Размърдаха се хората, заспалите гадини, притихналите птици в гнездата, раците в подмолите. Верчето се стресна, сънено почна да трие очите си и погледна през прозореца към звездите. Пробуденият свят запита магарето:
— Защо ревеш, тръбачо? Какво се е случило?
Марко тъжно почна да разказва за злата участ на светулката с фенерчето. Като чуха разказа на магарето, хората и гадините се дигнаха и се втурнаха към полето. Събраха се:
200 юначета с бели калпачета,
200 рачета-кривокрачета,
200 баби с дървени саби,
200 врабци напети — все на самолети,
200 котаци с дълги мустаци,
200 папагали като хали,
200 петли стари
и едно магаре (Марко).
Потеглиха към гората да нападнат тъмната птица. Най-напред вървеше Марко и тръбеше. Намериха я тъкмо когато се гласеше да отключи черния нощен дъжд, за да угаси светлината на малкото фенерче в чашката на дивото цвете. Замахнаха бабите със сабите, мръднаха си котаците мустаците, втурнаха се като хали двеста папагали върху чудовището, полетяха юнаците след раците, взеха да кукуригат двеста петли стари, ревна дъртото магаре. Уплаши се нощният разбойник и размаха криле. Побягна вдън горите Тилилейски и кацна на един клон надолу с главата. От мъка почна да се надува, стана голям като бъчва, мукна и се пукна.
А фенерчето? Фенерчето ще го вдигне Верчето. То ще иде в гората. Ще прибере фенерчето от чашката на дивото цвете и ще озари пътечката, по която загубеният пътник ще слезе към светлините на мирните села.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 38 - "Есенна приказка"
— Славенце — рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надоле към пилето, което шумолеше в тревата й миеше с росни капки перцата на крилата си, — иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!
— Отивам, мамо. Додето се дигне росата от жълтите листа на брезовата горичка, ще си дойда. Ти лежи в гнездото и чакай.
Славейчето пъргаво разпери своите малки криле и се упъти право към дядовото Радойково лозе, където под лозите зрееха най-едрите жълти гроздове. Седнал под една праскова, дядо Радойко плетеше кошница от лозина. От време на време посягаше нагоре с ръка, откъсваше някоя мека праскова, разхапваше я и пак се навеждаше над кошниците. До гърба му лежеше гътната празна газена тенекия. От време на време старецът удряше с тоягата си и плашеше косовете да не кълват гроздето. Тя му беше барабан.
Славейчето кацна на едно клонче над дядовата Радойнова глава и почна тънко да чурулика.
— Дядо Радойко — думаше то, — ще ми позволиш ли да откъсна едно зрънце грозде за болната си майка? Тя лежи в гняздото и чака. Може ли?
Но старецът не му отвърна нищо, защото не разбираше славеев език. Молбата на славейчето му се стори песен.
— Брей, че хубаво пее крилатичкото! — въздъхна той, бутна си калпака на темето и посегна да откъсне още една праскова.
Птичето пръпна нагоре, побягна към долния край на лозето и реши да открадне едно зърно. Слезе под една кичеста лоза с бяло грозде и устата му се наляха, като погледна натегналите надоле кехлибарени гроздове. Но то не посмя да клъвне от гроздето, ами се огледа да види няма ли на земята някое отронено зърно — него да вземе. Под нея лозя нямаше. Славейчето подскокна под друга и там намери едно. Туй зърно беше паднало отвисоко и тъй силно се ударило, че се беше пукнало. Протегна шия нашето пиле и разтвори човка. Но щом докосна плода за кожицата, над главата му изгърмя дядо Радойко с празната тенекия. Разтреперано от ужас, славейчето остави зърното и хвръкна да бяга с всички сили. Върна се при болната си майка и почна да й разправя премеждието си.
— Нищо — въздъхна майка му и почна да го милва нежно с крилото си по главата, — нищо, пиленце, друг път ще ми донесеш грозде. Когато дядо Радойко обере лозето си, там няма да има никого. Ти ще идеш, ще претърсиш всичките лози и ако имаме късмет, ще намериш някое забравено зърно. Нищо, чедо — хортуваше тя и очите й потъваха във влага.
Славейчето се нажали, хвръкна навътре в гората и кацна на една лешникова вейка над горския път. Въздъхна. Мъката, която се беше натрупала в душата му, натежа и почна да напира навън. То отвори уста и запя, но песента му беше толкова жална, че разплака белия камък, който стоеше забит край пътя с едно черно число на челото. Едри каменни сълзи, затупкаха в праха и без малко щяха да удавят една тънконога мравка, която случайно минаваше край камъка.
Мравката побягна настрана и погледна учудено с големите, си очи.
— Защо плачеш, камъко? — попита тя.
— Славейчето ме разплака. Песента му е тъй жална, че не мога да сдържам сълзите си. Питай него.
— Хей, песнопоецо — провикна се тя, — защо разплакваш камъните? Ела тука да ми разкажеш!
Славейчето слезе, кацна на пътя до мравката и всичко и разказа.
— Само за едно гроздово зърно ли ти е мъката, нямаш ли друга грижа? — попита мравката.
— Нямам — отвърна птичето.
— Тръгвай тогава на кладенчето с мъхнатата коруба, дето е под синора на дядовото Радойково лозе. На пътеката под самото кладенче ще намериш не едно, а две жълти гроздови зърна. От дядовото Радойково лозе са. Всеки ден на пладне дядо Радойко слиза на кладенчето да си налее вода в кратунката. Вчера той донесе един голям грозд и го потопи в кладенчето да изстине. Когато си тръгна и дясната му ръка почна да трепери — нали ръцете на старите хора винаги треперят — от грозда се отрониха двете най-сладки зърна и паднаха на земята. Аз като ги видях, очите ми останаха в тях. Помислих си: „Ех, да мога някак да търкулна едното към дома!“ Но няма как. Зърното е тежко, пък аз съм слаба. Не мога да го мръдна. Иди поне ти. Клъвни едното, а другото занеси в гняздото на майка си.
Славейчето се втурна към кладенчето и намери гроздовите зърна, зарадва се, пръпна с криле, грабна ги лакомо с човка и литна назад. Когато мина край жилището на мравката, то пусна пред вратата й едното зърно, а другото отнесе на болната си майка.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 39 - "Приказка за бостанското плашило"
Дядо Мърморан натовари на каручката си най-узрелите любеници и поръча на бостанското плашило:
— Хей, Иванчо, добре да пазиш бостана! Останаха още десетина дини и един пъпеш-коравец. Утре ще пристигна за тях. Ще обера бостана и ще запаля колибата. А ти ще дойдеш с мене в къщи. Туй лято ти беше добър пазач. Решил съм да те оженя за една хубавица. Тя е с един крак, но е младичка, на девет месеца е. Нарича се Зелка Градинарска. На сватбата ти ще заколя угоена свиня. Туй съм го решил. Съгласен ли си?
Иванчо Страшника се ухили до уши. Размаха от радост разперените си ръце. Парцалите на ръкавите му се развяха:
— Съгласен съм, дядо Мърморане.
Заскърца дядовата Мърморанова каручка и се изгуби между царевиците. Беше рано и тихо. Слънцето го нямаше още. Цветовете спяха със затворени чашки. От близката лешникова горица изскочи едно зайче със златисто кожухче, втренчи очи към плашилото, разтрепера се и мигом се върна назад. Мина каквото мина, зайчето отново се престраши и навлезе в бостана. Този път то беше потулило с лапичка очите си — да не гледа страшния Иванчо.
— Стой! — извика плашилото.
Зайчето замръзна на мястото си.
— Какво търсиш тука?
— Търся някоя динена коричка.
— Защо ти е?
— Ще я нося на майка си. Тя е болна и лежи скрита в лешниковата горица. От жажда й се напукаха устните. Позволи ми да взема една коричка, най-малката, моля ти се!
— Не може! — отговори Иванчо.
— Защо да не може? Динените кори не са потребни.
— Как да не са потребни? С динени кори дядо Мърморан охранва свинята, която ще заколи на моята сватба. Хайде сега, махвай се или ще те изям!
И бостанското плашило се наклони към зайчето. Горкото зайче сви уши и се стрелна в съседната царевична нива. Запъхтяно се мушна под един голям тиквен лист и затрепера от страх и мъка. Сълзи рукнаха от очите му. От жалба подир зайчето сякаш почна да плаче и крушата, всичките й листа се намокриха. Ревнаха царевиците, без глас захълцаха тиквите. Слънцето се показа. Цялата нива светна, обляна в сълзи.
— Кой разплака нивата? — попита лисицата, която беше клекнала до синора пред едно парче счупено огледало и си червеше устните с къпини.
— Зайчето я разплака — отвърна крушата.
— Защо?
— Защото Иванчо Страшника не му позволи да вземе от бостана една динена коричка. Брей, че лошо бостанско плашило!
— Иванчо ли? Аз този Иванчо ей сега ще го науча! — закани се лисицата, захапа огледалото и се спусна към бостана. Като стигна, тя се провикна отдалеч: — Слушай, Иванчо, или ще дадеш на зайчето динена коричка, или ще отсека единия ти крак, на който стоиш, изправен!
И лисицата замахнала с опашката към Иванчовия крак, тъй както дядо Мърморан замахва със секирата.
— Тия на мене не минават — усмихна се Иванчо. — Аз съм чел оная приказка, в която се разказва как ти си подмамила косенцето да пусне едно след друго пиленцата си от гняздото на земята. Лъгала си го, че ще отсечеш дървото му с опашката си. Мене не можеш измами!
— Ти си едно безобразно плашило! — ядоса се лисицата.
— Не е вярно, аз съм хубавец. Дядо Мърморан е решил да ме ожени и да заколи свинята.
— Тебе ли ще ожени бре, грознико! Главата ти е направена от пукната кратуна, ръкавите на палтото ти са от парцали, а гащи нямаш. Ти си най-грозното плашило на света. Я се погледни!
И лисицата дигна с лапа нагоре счупеното парче огледало. Иванчо се наведе и като се огледа — примря от страх. Затракаха зъбите му, нарисувани с въглен. Горкият Иванчо — той се уплаши от себе си. Заклати се като пън, отскубна тоягата, която му служеше за крак и — подскок, подскок — търти да бяга, но се спъна в диненото върже и падна по очите си.
Зайчето, което беше свидетел на тая разправия, грабна една динена коричка и прибягна към лешниковата горичка.
Надвечер минаха яйчари. Те караха магарета, натоварени с празни сандъци. Отиваха да събират яйца по селата. Щом разбраха, че никой не пази бостана, нахълтаха като хуни, обраха всичките дини, откъснаха напукания коравец и заминаха.
На другия ден пристигна дядо Мърморан с каручката си. Поозърна се и като видя, че крадци са обрали дините, целият почервеня от гняв. Ритна Иванча и се развика:
— Разбойнико, ти ми опропасти хубавия бостан, но аз ще те накажа жестоко!
И като изкара кибрита си от джоба, разлютеният дядо Мърморан драсна една клечка, запали напръхналата колиба, грабна Ивана и го хвърли в пламъците. Така завърши своя живот Иванчо Страшника, безстрашното бостанско плашило.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 40 - "Малкият освободител"
Чавдар попита майка си:
— Защо, майко, ходиш по двора, кършиш ръце и плачеш? Какво ти е толкова докривяло?
— Ще ти кажа, сине Чавдаре. Мъчно ми е за твоя баща и за твоите осем братя юнаци, а най ми е мъчно за сестричката, робинката.
— Къде са — попита мъничкият Чавдар — баща ми, братята ми и сестрицата ми?
— Потънаха, чедо, в царството на Черния змей. Най-напред Змеят отнесе сестрицата ти. Като се появи на небето и разпери криле, падна мрак над цялата земя. Само очите на чудовището светеха в тъмнината като запалени пещи. Знаеш ли колко са очите на Змея? Осемнадесет, Чавдаре. Направи сметка. Черният змей има девет глави. На всяка глава се падат по две страшни очи. Като зароби сестрицата ти, Змеят я отнесе в Черния град. Там, казват, всичко било черно: къщите, улиците, хората, слънцето и дърветата. Там ябълките раждали чер плод и зимно време валял чер сняг. В един великански дворец, изграден от чер мрамор, е затворена твоята хубава сестрица. А доле в тъмнината лежат, с вериги оковани, баща ти — войводата — и твоите осем братя соколи.
— Защо са затворени в тъмницата, майко? — попита Чавдар.
— Защото, сине малък, те запалиха по една главня и отидоха в Черния град да отърват от ръцете на чудовището заробената ти сестрица. Наместо тя да види бял свят — твоите свободни братя влязоха в тъмницата, твоят юначен баща падна в плен. Заключи ги Змеят в подземието. Отникъде не стига до тях светлинка.
Чавдар се замисли, дълбоко въздъхна и рече:
— Майко, аз ще ида да погубя Змея. Ще му отсека главите и ще отключа тъмницата!
Майката се усмихна горчиво:
— С какво ще отсечеш главите на грозния мъчител, чедо мое?
— С оная дядова сабя, която виси окачена на стената. Опечи ми една житена питка, защото утре рано заминавам.
Чавдаровата майка замеси брашно и метна в пещта една питка, а малкият юнак си стегна дървената колца. Колцата му беше мъничка, но яка и хубава. Рано сутринта Чавдар преметна през рамо торбичката с питката, натовари на колцата дядовата си сабя, впрегна котето и патето, целуна ръка на майка си и потегли.
— Дий, коте! Дий, пате!
Колцата задрънколя по пътя и потъна в дълбоките жита. Цял ден вървя колцата сред нивите. Вечерта нашите пътници спряха пред едно дървено мостче. Под мостчето шуртеше бърза речица.
Чавдар извади питката от торбичката, сложи я на моравата върху една кърпа и рече:
— Елате сега да вечеряме.
— Почакайте! — извика патето. — Аз ще наловя риба. Вие накладете огъня, докато претършувам рекичката.
Чавдар събра сухи клонки, а котето хвана една светулка. Чавдар натрупа клонките на купчина, а котето полека мушна светулката в купчината и почна да духа. Изведнъж огънят пламна. Мина половин час. Пристигна патето — цялото мокро.
— Къде ти е рибата? — попита Чавдар.
— Изядох я, без да ща.
Чавдар и котето се спогледаха мълчаливо и многозначително. Изядоха по една порязаничка от питката и легнаха да спят.
На сутринта пак потеглиха.
— Дий, коте! Дий, пате! — подканяше Чавдар своите другари.
Цял ден дрънколя каручката по безконечния път. Вечерта спряха да нощуват под едно старо дърво накрай село. Чавдар извади останалата част от питката и я сложи върху кърпата.
— Сега ще вечеряме! — рече той.
— Не бързайте! — извика котето. — Мирише ми на наденици. Тук наблизо има месарница. Ще ида да купя една наденичка, а вие накладете огън — да си я изпечем.
Чавдар събра сухи клонки, а патето хвана една светулка. Сложи я върху Чавдаровото калпаче и тя заблещука като мъничко фенерче. Накладоха огън. Подир малко се зададе котето. Едвам върви с подут корем.
— Къде ти е наденицата? — попита Чавдар.
— Изядох я, без да ща — отвърна котето.
Чавдар и патето се спогледаха многозначително, но нищо не казаха. Изядоха по една порязаничка от питката и сладко заспаха, защото бяха много уморени.
Рано в зори продължиха пътя си. Вечерта спряха пред някаква вехта воденица с един камък. Чавдар разпрегна колцата си и надникна във воденицата: няма никой. Само едно празно пукнато гърне край огнището. Нищо друго.
— Бате, гладни сме! — обадиха се патето и котето.
Чавдар бръкна в торбичката и рече:
— Я, аз съм изял краищника на питката, без да ща.
Патето и котето се спогледаха жаловито и преглътнаха. В туй време пристигна стопанинът на воденицата.
— Добре дошли, скъпи гости! — извика воденичарят зарадван. — Носите ли нещо за ядене? От три дена не съм слагал нищо в устата си. Реката пресъхна от жегата, воденичката ми спря и сега не мога да си смеля брашното.
— Нищо нямаме, дядо. Имахме една питка, но я изядохме.
— Брей, лошо време. Поне да ми беше тука лулицата — щях да запуша малко тютюн и да си залъжа глада.
— Къде ти е лулицата?
— Падна в кладенеца. Изтървах я, като вадех вода да си полея тиквата. Щом тупна доле — една голяма риба я глътна.
— Къде е кладенецът? — попита патето и очите му светнаха. — Аз ще хвана рибата. Само че сложете на шията ми един пръстен, защото може да я глътна, без да искам.
Воденичарят извади пръстена си от големия си пръст и го наниза на патешката шия. След това всички отидоха при кладенеца. Старецът сложи патето в кофата и я спусна в кладенеца. Пъргавото пате претършува завчас кладенеца, намери рибата и я захапа. Опита се да я глътне, но не можа, защото му пречеше пръстенът.
— Хванах рибата — обади се то от дълбочината, — но не мога да изляза.
Тогава се обади котето:
— Аз ще му помогна.
И като подскочи, то се спусна ловко по веригата на кофата. Слезе на дъното и викна на патето:
— Качвай се на гърба ми и се дръж здраво!
Патето се качи на котешкия гръб. Котето изпълзя нагоре пак по веригата. Воденичарят грабна голямата риба, изкара ножа си и като я разпра, намери вътре пръстената си лулица. След това очисти рибата, спусна я в гърнето и свари чудесна рибена чорбица. Опашката на рибата получи котето, главата — патето, а Чавдар и воденичарят изядоха бялото месо и изсърбаха чорбицата. Когато легнаха да спят, старецът попита Чавдар къде е тръгнал с чудната колца и с дядовската сабя. Чавдар разказа всичко на воденичаря и заспа. На сутринта, когато се събудиха всички, Чавдар отново впрегна котето и патето. Воденичарят влезе в градинката, откъсна едничката тиква, която си беше отвъдил, намести я до сабята на колцата и рече:
— Подарявам ти, Чавдаре, тая тиква от сърце. Вози я към Черния град. Може да ти потрябва. На добър час!
По една тясна заешка пътека Чавдар подкара своята натоварена колца към града на чудовището.
— Дий, коте! Дий, пате!
Сто дена вървяха по тая заешка пътека малките пътешественици, докато стигнат Черния град. Ядяха каквото намерят. Чавдар береше ягоди, къпини и печурки, патето кълвеше жабчета, а котето ловеше полски мишлета. Никога не лягаха гладни. На сто и първия ден те спряха пред една висока стена, направена от желязо.
— Погледни какво има вътре! — заповяда Чавдар на котето.
Котето се покатери пъргаво върху желязната стена, дълго се блещи и най-сетне измяука:
— Нищо не се вижда. Страшен мрак. Само чувам гласове на хора, които охкат и пъшкат.
— Това са гласовете на моя баща и на братята ми! — рече мрачно Чавдар. — Слез долу. Най-напред ще опечем тиквата да се нахраним хубаво, а сетне ще нападнем Змея.
И като измъкна дядовата си сабя от ножницата, Чавдар посегна да разцепи тиквата надве. Но щом дигна сабята, стана чудо нечувано. Върху тиквата се очерта една врата. Сетне тая врата се отвори сама и от вратата излязоха мигом хиляда самолета. След самолетите с трясък излязоха хиляда танка, а след танковете се измъкнаха хиляда конници — до зъби въоръжени. Само за един миг самолетите се извиха над Черния град, а танковете и конниците го обкръжиха от всички страни. Засвири боен рог. От всички страни пристигнаха генералите на тая необикновена войска, строиха се пред Чавдара и извикаха в един глас:
— Какво ще заповядаш, Чавдаре?
— Заповядвам да нападнете града и да хванете чудовището! — провикна се Чавдар.
Забучаха самолетите, затрещяха танковете, препуснаха конниците. Събориха желязната стена и влязоха в Черния град. След половин час генералите докараха Черния змей вързан.
— Отсечи му главата с твоята сабя, Чавдаре! — рекоха генералите.
— Не, няма да му вземам живота — отвърна Чавдар. — Ще го пощадя.
— Защо ти е?
— Ще го откарам с колцата си в нашия град и ще го настаня в зоологическата градина — да го гледат децата. Те не са виждали змей. Сега водете ме в двореца!
Поведоха го към двореца на Черния змей. Чавдар вървеше гордо, понесъл на рамо дядовата си сабя. Щом стигна черния мраморен дворец, юначното момче ритна вратата и влезе вътре. И що да види — милата му сестричка висеше на тавана, заключена в златна клетка.
Генералите разбиха клетката и освободиха робинката. Тя се хвърли на Чавдаровата шия и почна да го целува. След като спаси сестрицата си, Чавдар слезе в подземието на двореца. Там намери баща си и своите осем братя — лежат и пъшкат в тъмнината — оковани. Смъкна от ръцете и краката им железните вериги, извади ги вън от града на светлина и плесна с ръце от учудване: на всички бяха порасли бради — три метра дълги.
— Свършихме си работата! — провикна се Чавдар и почна да пъха сабята в ножницата.
Докато сабята се намъкваше, през отворената врата в тиквата се прибраха всички самолети, танкове и конници. Последни влязоха генералите. Тогава тиквената врата се затвори и тиквата, без да ще, се търкулна надолу по заешката пътека. Загуби се в гората.
Чавдар натовари на колата своята прекрасна сестрица и своите брадати братя, и своя брадат баща, спусна в торбичката вързания Змей, впрегна котето и патето. Потегли весело към къщи.
— Дий, коте! Дий, пате!
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 41 - "Петкан в бъчвата"
Дядо Вичо воденичарят имаше един син на име Петкан. Този Петкан беше едър и здрав мъж. Ядеше като слон. Когато се наведеше да пие вода, цял кладенец пресушаваше. Воденичен камък да сложиш на гърба му, щеше да помисли, че муха му е кацнала. Но като тръгнеше на път, пристъпваше като бивол — мързеше го. Върви, да речем, пешком по пътя. Задуха насреща му вятър. Грабне му шапката от главата и я понесе сред прахоляка. Петкан се обърне, почеше се по ухото и махне с ръка към вятъра:
— Вземи я пък, щом ти е притрябвала!
Дядо Вичо имаше зад воденицата си овощна градина — ябълки, круши, вишни, череши и един стар орех. Под дебелата орехова сянка всяка сутрин се домъкваше Петкан, лягаше на гръб и почваше да чете ореховите листа: едно, две, три…, но преди да стигне до десет, го домързяваше и сладка дрямка му премрежваше очите. Някъде сред върбалака глухо бучеше и пееше воденицата. Бученето го унасяше на сън.
Към пладне в градината пристигаше Петкановата майка и се навеждаше да събира в полата си нападалия узрял плод.
— Мале — лениво отваряше уста Петкан, — да беше ме обърнала на другата страна, че ми додея да лежа все на гърба си.
Старицата с голяма мъка и пъшкане го обръщаше я на дясната, я на лявата страна.
— Синко, — думаше тя, — сега си добре, ами когато умрем с баща ти, кой ще те обръща?
— Все ще се намери някой — през зъби едва процеждаше Петкан, — свят мно-о-о-о-го!
Не щеш ли, веднъж, като переше, стъпила върху един гладък камък, баба Вичовица се подхлъзна и падна в дълбокия вир. Зина старата жена да извика, но щом отвори уста — налапа вода и се удави. Дядо Вичо ревна, почна да си скубе бялата коса от мъка, повехна за един месец време, гътна се и умря. Петкан не намокри око нито за майка си, нито за стария: мързеше го да плаче. Не отиде нито един път да споходи гробовете им: тежко му беше да се мръдне в жегата. Както винаги, той си лежеше под ореховата сянка и тежко пъшкаше, защото нямаше кой да го обърне. От деня на дядо Вичовата смърт воденицата млъкна и замря: мливарите тръгнаха по други воденици, защото Петкан не рачеше да се дигне и да пусне камъните на бащината си воденица. Запустя и градината. Нападалите по земята узрели круши и ябълки изгниха: нямаше кой да ги прибере.
Веднъж покрай градинския плет мина Пешо Шейретина. Той търкаляше една голяма празна бъчва и бъчвата гръмолеше по улицата.
Петкан се надигна и попита:
— Хей, каква е тая олелия? Тъкмо бях задрямал, и ти ме събуди. Не те ли мързи да търкаляш такава голяма бъчва?
— Мързи ме, но няма какво да се прави. Ако бях на твоето място, и аз щях да си лежа под ореха. Я баща ти каква воденица и какъв орех ти е оставил. А моят баща ми остави само тая празна бъчва, да я търкалям по улиците, и едно копче, ей го, дето виси на ризата ми. Наистина туй копче не е като другите копчета. Ако го посея, подир една година ще поникне. Ще израсте от него едно дърво, голямо колкото този орех, и ще роди копчета. Като узреят копчетата и ги продам, ще забогатея, но сега нямам време да го посея. Бързам да закарам бъчвата на бъчварина да я стегне.
„Тъкмо за мене работа е туй копче — помисли си Петкан. — Ще го посея. Ще легна да го чакам и подир една година ще забогатея. Ще си наема един ратай да ме обръща и още един да пъди мухите, когато лежа. То ще бъде живот, сегашното е цяло мъчение.“
— Чувай, Пешо — викна Петкан, — съгласен ли си аз да ти дам воденицата и градината, а ти да ми дадеш копчето?
Шейретина го погледна, засмя се и рече:
— Съгласен съм, но туй копче къде да е не никне. Трябва да го заровиш на оня незнаен остров, който е сред морето, и да го поливаш със суха вода.
— Че как ще ида на оня незнаен остров, където има суха вода? — попита Петкан.
— Как ли? — отвърна Шейретина. — Ела подире ми до морския бряг, аз ще ти кажа.
Когато стигнаха на морския бряг, Пешо откъсна копчето от ризата си и го подаде на Петкан.
— Влизай сега в бъчвата!
Петкан се намърда през широкия отвор.
— Лежи си вътре и чакай — поръча му Пешо, — вятърът ще те отнесе на острова, а когато стигнеш, проводи ми писмо по някоя лястовичка!
И търкулна бъчвата в морето.
Вятърът я грабна и понесе навътре Петкана, а Пешо се върна във воденицата, пусна камъните и почна да мели брашно.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 42 - "Трайчо"
Трайчовата мама думаше:
— Не закачай, сине, юрдечките! Много си лошо момче. В сърцето ти няма капка милост!
Трайчо ронеше трохи и мамеше глупавите юрдечки:
— Па-па-па!
Щом малките юрдечки с протегнати шии наближиха ръката му — Трайчо хвана най-първата, стисна я за шията, издигна я нагоре и започна да я клати. Тогава се втурна старата юрдечка да спаси чедото си.
— Разбойник! — засъска тя и го захапа за босия крак.
Трайчо пусна юрдечето, изхвръкна на улицата и побягна към реката.
Като стигна моста, злото момче се наведе, грабна един камък и го запокити към юрдечето ято, което мирно си плуваше във водата. Изплашените, юрдечки разпериха несръчните си криле и се пръснаха.
— Трайчо — обади се някой зад гърба му. — Ти ли си?
— Аз съм, дядо Вълко. Какво си понесъл в бремето?
— Малко жито нося. Отивам да го смеля на воденицата. Дотежа ми, затуй го сложих тук — да си поема дъх, — но сега няма кой да ми го повдигне. Ела, синко, да ми помогнеш.
Трайчо подхвана бремето и докато извика: хоп! — дядо Вълко го метна на гърба си. Изпъшка и закрета мудно по пътеката към воденицата. Той крачеше прегърбен и често се спъваше, защото очите му виждаха слабо. Едната връв на цървула му се беше развила.
Наместо да грабне бремето от стареца и да го отнесе към воденицата, Трайчо мислеше каква пакост да направи на дяда Вълка. Да му застъпи ли връвта, или да го препъне с някоя вършина?
— Не, друго ще направя! — рече си той и очите му светнаха.
Извади джобното си ножче, отвори го и се затече след дяда Вълка. Крадешком приближи и рязна чувала с острието. Житото шурна като червен ручей след стареца. Дядо Вълко нищо не угади. Но докато стигне до воденицата — всичките зърна изтекоха. Спуснаха се рой врабчета и ги изкълваха.
Трайчо хвърли още два-три камъка след юрдечките и запраши към къщи. Вечерта неговият баща се прибра целият побелял от брашнен прах. На трапезата Трайчовата мама попита:
— Какви новини носиш от воденицата?
— Остави се — отвърна бащата, — много ми домъчня за дяда Вълка. Сиротният старец, нали си има само една ябълка. Отръскал всичкия плод, събрал две кривчета ябълки и ги заменил с жито. Неговият съсед Радул му напълнил бремето с жито срещу ябълките. Тръгнал старецът с бремето за воденицата, но по пътя един проклетник му срязал с нож чувала и житото изтекло. Пристигна на воденицата и започна да плаче като дете. Нали е самотен човек — няма кой да му помогне.
— Ами кой му е пробил бремето?
— Не зная. Да го зная, ще му пречупя ръката.
Трайчо преглътна с мъка залъка си и стана.
— Къде отиваш? — попита бащата.
— Спи ми се. Ще легна.
— Хайде лягай, че утре ще ставаме рано. Отиваме в града на пазар. Там ще ти купя сандалки. В други ден ще тръгваш на училище.
Трайчо се мушна под юргана и се замисли за дяда Вълка. Сега стои старецът, седнал на прага, и сълзите му текат ли, текат… Изведнъж някой го ритна силно и извика:
— Ставай!
Трайчо се надигна. През отворения прозорец грееше пълна есенна месечина. До прозореца, изправен, чер като дявол, стоеше дядо Вълко. В лявата си ръка държеше бремето, а с дясната стискаше една чепата дряновица.
— Влизай в чувала! — изкрещя старецът и от очите му изскочиха искри.
— Как тъй в чувала? — стъписа се малкият.
Трайчо не искаше да влезе, но като видя чепатата тояга — покорно се намъкна в чувала. Дядо Вълко го метна през рамо и закрачи. Трайчо се опита да извика за помощ, но гласът му се беше схванал от страх. Старецът го отнесе бързо на воденицата. Ритна с крак вратата и влезе. Вътре беше пусто. Само воденичният камък се въртеше лудешката.
— Като нямам жито — тебе ще смеля! Ти ми пропиля храната. Влизай в коша!
И дядо Вълко изтърси Трайча във воденичния кош. Трайчо се опита пак да извика, но не можа да изкара нито един звук. Езикът му беше онемял. Воденичният камък го подхвана и го превърна завчас на прах. Дядо Вълко пое с ръка малко прах и поклати замислено глава.
— Жалко — рече той, — от туй зло момче наместо брашно излязоха трици.
И като изсипа триците пак в бремето, той го понесе към къщи. На двора го посрещнаха цяло ято юрдечки.
— Гладни сме! — заговориха юрдечките.
— Ей сега дядо ще си ги нахрани! — отвърна дядо Вълко и изтърси триците в едно корито. Забърка ги с топла вода и покани юрдечките: — Лапайте!
Още един път се опита Трайчо да нададе вик — но не можа нищо да каже, защото нямаше уста…
Събуди се разтреперан като лист. Пи една вода, разбра, че не е превърнат на трици, и излезе на двора. Там баща му стягаше колата за пазар.
— Тате — попита Трайчо, — с парите от чифт сандали може ли човек да купи две кринчета жито?
— Разбира се — отвърна бащата. — Защо питаш?
— Защото аз пробих снощи бремето на дяда Вълка. Аз съм виновен, а за да изкупя вината си, реших да се откажа от сандалите. Ти купи две кринчета жито на дяда Вълка, а пък аз ще походя бос, докато паднат дъждовете.
Бащата се развълнува. Той помилва сина си по главата и рече:
— Знаех, сине, че ти имаш добро сърце и ще се разкаеш. Готов ли си да тръгваме на пазар? За дяда Вълка не бери грижа. Снощи аз му напълних бремето. Дадох му от моето брашно.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 43 - "Чудната история"
— Иванчо, написа ли си домашното упражнение?
— Не съм. Навехнах си ръката.
— Ами ходи ли на чешмата да донесеш студена вода за дяда си?
— Не съм ходил. Забравил съм къде е чешмата.
— Ами изяде ли, маминото момче, тиквата, която ти оставих в долапчето?
Иванчо се потупа по корема:
— И питката изядох, и сиренето изядох, и печената тиква свърших.
— Като е тъй, тръгвай, чедо, да пасеш магарето в бостаните. Баща ти поръча хубаво да го напасеш.
— Не ща, мамо! Как ще стигна до бостаните? Болят ме краката.
— Щеш, чедо, щеш. Хайде качвай се на гърба му.
И като се наведе, майката сграби своето мързеливо момче, дигна го и — хоп върху самара на магарето. Клепоухото, щом усети на гърба си товар, тръгна към вратнята. На улицата Иванчовата майка догони сина си:
— Чакай, Иванчо, чакай, сине. Вземи торбичката. Вътре съм ти загърнала в един зелев лист малко сирене, две глави лук и една порязаница. Сложих ти и буквара. Седни, чедо, под някоя круша и почни да четеш. Като огладнееш — изяж хляба, сиренето и лука, па слез на кладенчето и се напий хубаво с вода. Сетне пак чети, додето се мръкне.
Магарето слушаше внимателно поръките на майката и си мислеше:
„Брей, моята майка голяма магарица излезе. Никога не й дойде на ума да напълни една торба с овес, да я надене на шията ми и да рече: Папай, Марко, папай, магаренце!“
— Ами кой ще ме снеме от магарето, като стигна? — попита Иванчо.
— Пъдарят, чедо, викай пъдаря.
Марко потегли, клати се послушно до моста, но там срещна магаричката на дяда Брадоя, мигом се върна и тръгна подире й. Вървя до дядовата Брадоева вратня. Старецът излезе да посрещне своята магаричка и като видя неканените гости, избухна, почна да гълчи и ритна Марка по хълбока. Марко философски преглътна обидата и пое отново към бостаните. Когато най-сетне стигнаха, Иванчо се огледа: къде е пъдарят, да го снеме от самара? Тук пъдар, там пъдар — няма го. Заспал е някъде под най-дебелата сянка.
— Слизай! — викна магарето.
— Не мога — отговори Иванчо. — Аз тук ще стоя, докато се мръкне.
Тогава магарето се разигра, почна да мята задните си крака нагоре и хвърли Иванча на земята върху една къртичина. Иванчо се натърти хубаво, много му се доплака и щеше да надуе гайдата, но като се озърна и разбра, че наоколо няма жива душа и никой не ще го чуе — преглътна си плача. Лениво се заклати под ореха до близкия синур. Окачи торбичката си на едно клонче, извади буквара, седна до дънера и почна да срича. На втората сричка падна единият му клепач, на третата — другият, а на четвъртата сричка мързеливият Иванчо захърка.
Марко обиколи опустошения бостан, схруска две пожълтели краставици и като си спомни за поръчките на Иванчовата майка, кривна към ореха. Надигна глава и помириса окачената торба. Захапа я. Смъкна я на земята. Навря си муцуната и най-напред изяде сиренето заедно със зелевия лист. Облиза се и налапа порязаницата. Схруска и двете глави лук, макар че бяха люти. След това започна да яде торбата. Изяде половината, но не му се видя много сладка, затуй я остави. Слезе към кладенчето. Напи се хубаво с вода и пак се върна на бостана.
— Какво да правя сега? — си рече Марко. — Всичките поръчки на Иванчовата майка изпълних. Само буквара не съм изял. Чакай да му видя работата.
Марко отвори уста и тихо захапа новия буквар. Измъкна го от Иванчовите ръце. Тръгна надоле и се потули зад синура.
— Най-напред да го разгледам, че сетне ще си го изям — рече магарето и почна да го прелистя с копитото. — Я! Какви хубави картинки. Ами туй какво ли е под картинките?
— Букви! — извика някой над главата му.
Магарето се стресна и погледна нагоре. До него стоеше дядо Граматик с тояжка на рамо и едно вързопче на тояжката.
— Къде отиваш, дядо Граматик? — попита магарето.
— Отивам в гората за дренки. Ами ти какво правиш?
— Чета картинките.
— Слушай, Марко, ако ме поносиш до гората и насам до селото — ще те науча да четеш буквите в този буквар. Още тая вечер ще ти покажа как се чете цялата азбука.
— Качвай се на гърба ми! — съгласи се Марко и затропа към гората. Спря до един дрян, под който земята беше зарината с меки дренки. Дядо Граматик слезе и събра всичките дренки. Напълни си торбичката и пак яхна Марка. Додето притъмнее, влязоха в село. Дядо Граматик слезе пред своята къща, подаде торбичката с дренките на баба Граматичка и поръча:
— Донеси ми една свещ запалена!
И като пое свещта, той поведе Марка към кошарата. Закрепи запалената свещ върху рога на овена, постла си малко сено и седна. Разтвори Иванчовия буквар. Започна да показва буквите. Додето пропеят първи петли, магарето научи буквите, а додето се обадят втори петли — то прочете всичките уроци. На другия ден дядо Граматик го заведе на училище и го записа направо във второ отделение.
Минаха десет години. Веднъж в малкия околийски градец пристигнаха двама души: дядо Граматик и едно осемнайсетгодишно момче със закърпени ръкави, с цървули и пробита шапка. Спряха пред къщата на началника. Дядо Граматик натисна копчето на електрическия звънец, открехна желязната врата и рече на момчето:
— Ти ще стоиш тук, а пък аз ще вляза да поговоря с началника.
Дрипавото момче поклати глава:
— Добре, дядо Граматик! — И погледна през желязната ограда.
Вътре имаше една райска градина. Лозници се виеха над пътеката, която водеше към къщата. Цветя — колкото щеш. Пътеката е постлана с пясък. Тя води към мраморните стъпала на стълбата, по която се качва сега дядо Граматик. Едно засмяно момиче отвори вратата и посрещна дяда Граматика. Отведе го към кабинета на началника. През отворения прозорец се чу силният глас на началника:
— Добре дошъл, дядо Граматик! Какво те носи към нас? Кафе ли да те черпя, или сладко от смокини? Кого ми водиш от село?
— А бе, господин началник, остави се. Като е увиснал на шията ми Иванчовият баща — не ме оставя на мира: „Иди, дядо Граматик, заведи Иванча при началника, дано му даде каква да е службица, че ще умре от глад.“ Много са зле, сиромасите. Нали не рачи Иванчо на времето да се учи — сега ходи като сляп. За нищо не го бива.
— Ами аз какво да го правя? — извика началникът.
— Какво ли — ще ти шъта в къщи. Ще ходи да ти купува цигари, ще ти поръчва кафета от кафенето, ще ти чисти обувките, ще ти държи балтона, когато излизаш, и ще те пази от мухите, когато легнеш следобед да подремнеш.
— Добре — натъртено продума началникът, — ще го взема. Само от почит към тебе, дядо Граматиче, ще го взема. Повикай го да го видя!
Дядо Граматик излезе и повика Иванча. Одърпаното момче плахо пристъпи по мраморната стълба и когато влезе в кабинета, ахна и остана поразено. В меко кожено кресло, преметнал крак върху крак, седеше господин началникът — някогашното Иванчово магаре Марко.