Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 54 - "Крадци"
— Иди, Петърчо, иди, чедо, на дядовия Медарков пчелин, занеси му тая топла пита и му речи: „Много здраве от баба Ценка. Тя ти провожда тая питка, пък ти да й капнеш малко медец в една паничка, защото цял ден нещо й горчи на душата.“ Хайде, бабиното момче, като се върнеш, ще пусна от кошарата бялото агънце да поиграеш с него.
Петърчо пое вълнената торбичка с топлата питка и тръгна. Когато излезе вън от селото, той откърши една суха лескова тояжка, закачи торбата на нея и си я преметна през рамо. Кривна покрай циганските катуни, спусна се надоле към реката. От крайния катун изскочи едно голямо куче. То подуши миризмата на топлия хляб и мълком се навърви подир Петърча. Настигна го без да лавне, подскочи нагоре, захапа торбичката и я повлече по широката поляна. Петърчо поклати глава.
— Ако го имаше — рече той — някогашния закон да режат ръцете на крадците, ти, куче, нямаше да ми крадеш питката.
И тръгна да занесе на дяда Медарка много здраве, което кучето не можа да открадне.
В туй време кучето бягаше, сякаш бяха му вързали тенекия за опашката. Стигна една долчина. Остави на земята торбата й се озърна наоколо. Нямаше никой. Само една суха върба и една шарена гарга на върбата.
— Какво донесе? — попита гаргата.
— Една топла пита — отвърна кучето, — подариха ми я селяните, защото пазя селото от вълци.
— Хубаво си направило, само че едно време баща ти не правеше тъй.
— Ами какво правеше?
— Когато му подаряха някое парче крехко агънце или някоя питка, той слизаше хе там надолу където е воденичният камък, да си наточи зъбите върху камъка, а на мене казваше: „Ти, гарго, стой тука, да ми пазиш агънцето и питката!“
Глупавото куче реши да постъпи, както баща си, спусна се към воденицата да си наточи зъбите, а гаргата бърже грабна торбичката, литна към малките си гарджета в гнездото, което беше свито сред клоните на едно дръвче, и рече:
— Мои сладки пиленца, донесох ви топла питка, гладни ли сте? Я отворете човките си да видя!
Гарджетата зяпнаха.
Тъкмо в туй време мина хитроумната лисица.
— Мирише ми — рече тя — на топъл хляб. Какво има в торбичката? Я спусни, сестро шарена гарго, торбичката да си похапна. Нещо ми е прегладнялооо!
— Да има да вземаш! — отвърна гаргата.
— Тъй ли? — разсърди се лисицата и замахна с дългата си опашка, сякаш искаше да отсече дървото.
— Какво правиш? — попитаха гарджетата.
— Сека крушата.
— Майчице, отиде ни животецът, дай й питката! — записукаха уплашените гарджета.
— Спри! — разтревожи се гаргата и пусна торбичката. Лисицата я захапа и се мушна в гъсталака.
„Брей, че съм хитра! — помисли си тя. — Дали съм толкова хубава, колкото съм хитра?“ И като надяна торбата на шията си, тя тръгна към реката да се огледа в дълбокия вир. Клекна на брега, протегна шия. Торбичката увисна над водата.
— Ах — въздъхна лисицата, — каква красота!
И още повече се наведе към водата, но в този миг торбата с питката се изхлузи и цамбурна в дълбокия вир. Един грамаден мустакат сом налапа подаръка на лисицата, глътна го и тръгна да си направи вечерната разходка към дядовия Медарков пчелин.
Дядо Медарко с въдица на брега чакаше сома.
— Много здраве, дядо Медарко, ти провожда баба Ценка — провикна се отдалеч Петърчо.
— Ш-ш-ш-т! — сложи пръст на устата старият рибар. — Тихо, да не ми изплашиш рибата! Стой настрана!
Тъкмо в туй време лакомият сом захапа въдицата и дядо, Медарко го измъкна внимателно на пясъка.
— Ех, че голям сом — като овен! — зарадва се старецът и се обърна към Петърча: — Друго нещо да ми е проводила баба ти Ценка?
— Проводи ти, дядо, една топла питка, но то… кучето на катунарите я грабна от ръцете ми.
— Да не ме лъжеш! Ти си я изял! Сега пък аз няма да ти дам нито една капка мед. Иди в колибата и ми донеси ножа да разпоря този сом.
Петърчо се завтече между кошерите към колибата и донесе ножа. Дядо Медарко разтвори корема на сома и какво да види: вътре стоеше вълнестата торбичка на баба Ценка с питката.
— Я! — рече той и опули очи от учудване. — Гледай я тази баба Ценка по кого ми проводила питката. Тъй е то, кога няма вяра на внучето си. Чакай сега аз да й се отплатя.
Старецът мръдна към пчелина, влезе вътре и изнесе цяло гърненце с мед…
— Хайде сега тръгвай, Петърчо, защото слънцето клони на залез. Носи туй медено гърненце на баба си Ценка, защото нали я знаеш, горчи й нещо на душата.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 55 - "Отмъщение"
Старият воденичарски котак, който се беше наврял в ръкава на една скъсана антерия, стана, протегна се и тръгна между пълните чували към вратата. Спря на прага. Насреща му изведнъж блесна утринното слънце и го ослепи. Котакът притвори зелените си очи и почна лениво да мърка. Налегна го утринна дрямка, ала усети, че коремът му е празен, и се упъти към стаичката на дяда Падежка воденичарина. Влезе през прозореца. Пристъпи право към бялото менче, пълно с прясно мляко, което дядо Падежко току-що беше издоил. Наведе се и почна да лочи. В туй време пристигна дядо Падежко.
— Пак ли набута млякото ми, готованино! — викна той и грабна от огнището ръжена. — Плъховете цяла нощ гризят чувалите и пилеят житото, а ти лежиш и се преструваш на заспал. На ти сега едно мляко!
Дядо Падежко дигна ръжена и почна да налага ленивия котак. Котакът изхвръкна през прозореца, побягна в гората и навлезе по бялата пътека навътре. Далеко някъде в сенчестия гъстак гукаше гургулица. Котакът вървеше и се облизваше. Много му се ядяха крехки гургуличета. На една полянка, обсипана с богородички, той се спря и почна да дебне като ловджийско куче. Долови шум от криле. Дигна глава и съзря на съседното тънко яворово дръвче гняздо, голямо колкото куклена шапчица. А над гняздото трепти едно пиле — славейче. То беше хванало една мушица, голяма като прахолинка, и я подаваше на най-голямото голишарче. Котакът безшумно запълзя нагоре по дънера на дървото. Славейчето го съзря едвам когато той се беше вече надвесил над малките му пиленца.
Писна, завъртя се тревожно над дървото, но като видя, че отникъде няма помощ, слабото крилато птиче само връхлетя върху хищника, който гълташе една след друга рожбите му. Почна да го бие с немощните си крилца, опита се да му клъвне очите с мъничките си нокътчета. Навря се в празното гняздо и котакът го сграби с лапите си.
Като слезе от яворовото дърво, старият разбойник не се върна към воденицата, а потегли за нови жертви. Повървя малко по белите габъри и стигна в една долчинка. Над долчината беше разперила клони стара трънлива круша, а сред клоните се чернееше голямо гняздо, направено от клечки. „Дали е пълно?“ — помисли котакът и почна да се катери крадешком по крушата. Щом наближи гняздото — отвътре изхвръкна една черна гарга с остра човка. Тя полетя над гората и нададе тревожен писък. Котакът се надвеси над голите гарджета и продължи утринната си закуска. Но не щеш ли — тъкмо когато дояждаше последното гардже, върху му връхлетя с ярост майката и го клъвна по гърба. Котакът изръмжа и се хвърли да я сграби, като протегна предните си лапи, ала задните се откъснаха от клона и той се строполи долу на тревата. Тъкмо в туй време от всички посоки на сенчестата гора започнаха да прииждат гарги. Те бяха чули писъка на злочестата майка и бързаха да й помогнат. Цяло ято с грозно грачене се надвеси над котарака.
Той затрепера и търти да бяга. Гаргите го превариха и му преградиха пътя. Налетяха връз него, почнаха да го кълват и бият с криле. Котакът се бранеше яростно. Той дори свари да удуши една гарга, която се опита да му клъвне окото. Тогава другите настръхнаха. Спуснаха се от всички страни като черна градушка и забиха кривите си нокти в тялото му. Разпериха криле и задружно понесоха нагоре изтребителя на немощните пиленца. Дълго летяха накуп черните птици и когато стигнаха над воденицата, подеха се още по-нависоко и го пуснаха.
Котакът падна като камък върху плочния покрив на дядовата Падежкова воденица и не можа да гъкне, защото беше пребит на място.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 56 - "Лястовичка"
Някога в едно село живееше малко момиче със светли очи, което разбираше гласа на птиците. То ходеше облечено с вълнено сукманче и бяла като сняг риза, а над челото му трептеше една пара, пришита с червен конец за ръченика. Край селото под едно тънко яворово дърво шуртеше бистро кладенче, от чиято вода бобът увираше завчас. От кладенчето нататък се ширеше незнайна вековна гора, където лятно време гукаха гугутки, а зимно време виеха гладни вълци.
Веднъж майката на момичето рече:
- Тичай, чедо, до кладенчето за вода, да сварим едно гърне боб, че татко ти ще се върне довечера от оран - гладен като вълк.
Момичето с черното сукманче грабна стомната и се затече към кладенчето. Когато стигна под яворовото дърво и се наведе да напълни стомната, над главата му, кацнала на едно клонче, загука гугутка:
- Гугу! Гугу!
- Кого дириш? - попита момичето.
- Диря моя син Гугу - отвърна птицата. - Миналото лято той изхвръкна от гнездото и отлетя към ягодовата поляна да кълве узрели ягоди. До ден днешен не се е върнал. Ти не си ли го видяла?
- Не съм - каза момичето.
- Ами знаеш ли коя пътека води за манастиря? - наведе се птицата. - Снощи славейчето ми каза, че като летяло над манастирската градина, чуло глас, който много приличал на гласа на моя Гугу. Искам да отида в манастиря и видя дали син ми не се е покалугерил. Ще ме заведеш ли?
- Ами стомната? - попита момичето.
- Остави я на тревата. Сетне, като се върнеш, ще я занесеш в селото.
Тръгна момичето по пътеката, която лъкатушеше под старите грохнали дървета към манастиря. А гугутката бавно размаха криле подире му. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-тъмна ставаше гората. Изведнъж вечерта духна слънцето и то угасна. Настана тъмнина. Момичето спря уплашено.
- Къде си, гугутке? - обърна се то назад.
- Тука съм - обади се птицата, - защо спря?
- Страх ме е.
- Няма нищо страшно. Карай напред. Видиш ли оная светлинка. Там трябва да е манастиря.
Момичето се затече напред, но когато наближи, видя наместо манастир една сиромашка колиба. От колибата изскокна голямо черно куче с огнени очи и връхлетя върху момичето. То изпищя. Зад гърба му се обади гугутката:
- Не бой се - кучето няма нищо да ти стори, щом като съм с тебе!
И додето продума, птицата изведнъж се превърна на гърбава и стара баба, наведе се, взе от земята една вършина и прогони кучето.
- Ела с мене в моята къща - рече тя и хвана с костеливата си ръка детето, - аз не съм гугутка, ами съм вещица. Ти ще ми бъдеш гостенка. Не плачи де, нищо лошо няма да ти се случи.
Момичето влезе подир вещицата и се озърна. В колибата нямаше жива душа. Под камината мъждукаше слаб огън, а на голата стена висяха окачени десетина бели парички, като оная, която носеше на ръченика си гостенчето.
- Гладна ли си? - попита вещицата.
- Не съм - отвърна детето.
- Спи ли ти се?
- Много ми се спи.
Вещицата съблече кожуха и го постла в единия кът.
- Лягай да се наспиш, щом като е тъй!
Момичето легна, зави се презглава с кожуха и нали беше капнало от ходене, заспа като окъпано. Късно на другия ден то отвори очи. В колибата беше пусто. През тясното прозорче, което беше толкова голямо, че едва можеше да се провре човешки юмрук, влизаше сноп светлина. Тая светлина падаше върху окачените на стената бели пари и те чудно светеха. Малкото сънено момиче стана седнало и се ослуша. Чу гласа на вешицата, която поръчваше вън на кучето:
- Слушай, куче, онуй момиче, дето спи в кожуха ми, хубаво да го вардиш, защото, ако го пропуснеш, ще ти извадя очите с нажежен шиш. Аз ще се превърна на гугутка и ще ида да подмамя още едно момиче с парица над челото. Довечера, като се върна, ще ги изям и двете, а париците им ще окача при другите на стената. Там сега висят десет, а като окача още две, париците ще ми станат дванайсет.
Момичето затрепера като лист.
Сви се като коте в кожуха и притаи дъх. Когато гласът на вещицата млъкна, то стана и погледна през тясното прозорче. На двора, тъкмо под вратата, лежеше черното куче и ловеше мухи с уста.
Заключеното момиче падна сред колибата на колене и вдигна нагоре пълните си със сълзи очи.
- Боже - помоли се то, - стори ме на каква да е птичка, за да изхвръкна през дупката и да побягна оттука.
Изведнъж то се превърна на пъргава черна лястовичка. Разпери криле лястовичката и през тясното прозорче изхвръкна навън. Понесе се над старата гора право към своето село. Стигна в къщи. Влезе през отворения прозорец и падна в полата на майка си, която оплакваше изгубеното си чадо.
- Мамо - зачурулика птичката, - не плачи, аз съм твоето момиче!
Майката не знаеше езика на птиците и нищо не можа да разбере. Тъкмо в туй време угоената къщна котка зърна лястовичката и се наежи да я сграби. Птичката трепна, изхвръкна навън и втори път не посмя да влезе. Но нали и беше мъчно за своите, не отлетя далеч, а сви гнездо под стряхата, до самия прозорец.
Оттогава лястовичките вият гнездата си под стрехите до прозорците.