Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 44 - "Мечката и мравките"
Напи се мечката със студена вода от мъхнатото кладенче и тръгна надолу по пътеката към стария дъб с дебелата напукана кора. Под тоя дъб беше мецината дупка.
— Кого ли да изям? Кого ли да изям? — си думаше старата мецундра. — Тебе ще изям, мравчице!
Ситната черна мравка, която отиваше с една кратунка за вода на кладенчето, като чу тия думи, пожълтя от страх, озърна се наоколо и се мушна под един сух листец, паднал от близката леска. Мечката се наведе, духна с нос листеца и откри разтрепераната животинка.
— Защо искаш да ме изядеш? — попита мравката.
— Защото съм решила да изям целия мравешки род. Вие, мравките, се печете на слънце по нивите; ожъднявате и тичате час по час към кладенчето. Ще ми изпиете водата. Затуй съм решила да ви изтребя и ще почна от тебе.
— Не ме яж! — замоли се мравката. — Пусни ме да си напълня за последен път кратунката и да занеса вода на другите мравки. Те чакат морни и жадни. Като им дам да се напият, ще дойда да ме изядеш. Почакай тук.
— Не мога да клекна и да чакам за такова дребно нещо като тебе — изръмжала мечката.
— Ох, боже! — въздъхна мравката. — Чувай, бабо мецано, ако ми подариш живота, ще ти дам един съвет.
— Кажи го!
— Една изяж, две скътай за зимата.
— Добре — отвърна мечката. — Ще ти послушам съвета. Тебе ще изям, а другите две мравки, които срещна по-надоле, ще ги скътам за зимата.
И като изрече тия думи, мечката близна мравчицата. Остана на пътеката само сухата жълта кратунка.
Жадните мравки дълго чакаха в мравуняка. Най-сетне се дигнаха и потеглиха една подир друга по пътеката нагоре.
— Къде е сестрицата ни? — попитаха те славейчето, което си чуруликаше весело на леската, като че нищо не беше видяло. — Да не е паднала в кладенчето?
— Не е паднала в кладенчето, ами я изяде мечката — отговори песнопоецът и продължи песента си.
Първата мравка се обърна и каза нещо на втората. Втората — на третата, а третата предаде на другите. Наместо да се върнат към мравуняка, разгневените черни работници се навървиха към дупката на мечката. Цял ден вървяха, додето стигнат под големия дъб. Като стигнаха пред вратата прегледаха добре коравата земя, видяха една пукнатина, спуснаха се в нея и почнаха да копаят.
— Какво ровите тука? — попита ги старата къртица.
— Яма за мечката.
— И аз ще ви помогна. Имам зъб на тая мечка: лани ми зяде две къртичета.
Копаха ден, два, три, десет дни. Изровиха голяма яма под дъба. Мечката нищо не знаеше, защото мравките и къртицата копаеха отдолу, а над тях имаше два пръста земя.
На десетия ден надвечер, когато грейна месечината, мечката стръвница се върна от кошарата на един овчар, където беше изяла две агнета, изправи се пред дупката и рече:
— Всичко съм правила на този свят: хора съм яла, киселици съм дъвкала, мед съм близала, само хоро на месечина не съм играла. Я да си поиграя!
Затропа тежката мецундра. Тогава тънката земна кора над ямата се пропука и мечката се строполи долу.
На другия ден селяните, които беше разплаквала не един път, й одраха кожата.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 45 - "Електрическа сила"
Светкавиците угаснаха. Бурята отмина. Слънцето разкъса мократа риза на облаците и окъпаната гора се задави в светлина. Една самотна дъждовна капка се търкулна по черната кора на тънко сухо клонче и наблегна на крайчеца, готова да се откъсне. Светна като око на птичка. Под нея клокочеше пъргав планински поток. Неговите струи се боричкаха, скачаха по камъните, гонеха пъстървите и пропадаха в долчинката.
— Няма ли наблизо някоя жадна крилата душица? — промълви с уморен глас капката.
— Защо ти е? — обади се черното клонче.
— Да отвори човка и ме глътне, когато почна да падам. Боя се да капна в тоя палав поток. Аз съм тъй уморена!
— Откъде идеш, капчице? — попита клончето.
— Аз не съм капка.
— А какво си?
— Сълза. Родена съм в Цейлон от окото на едно малко сираче с шоколадена кожа и къдрава коса. Името му беше Тари-бари. Тари-бари нямаше какво да яде и затуй почна да плаче. А когато аз се търкулнах от очите му и паднах на един горещ камък, мигом се превърнах на пара и вятърът ме грабна. Станах робиня на въздушната стихия. Чудя се как оцелях дотука. Преживях страхотни часове. Лудият вятър беше тръгнал да върши зло по света. Аз съм свидетелка на неговите грозни опустошения. Най-напред той мина през пустинята и засипа с пясък един керван от камили и бедни бедуини, които бяха тръгнали да търсят оазис. След туй забуча над морето, разкъса платната на един рибарски кораб, почна да го тласка, счупи мачтите му и го потопи. Всичките рибари загинаха. Някъде сега пищят осиротели деца. Когато настръхналият вятър стигна до брега, връхлетя стръвнишки върху дървените криле на една вятърна мелница, откърти я издъно, събори я на земята, строши крилете й и стъпи върху нейния старчески скелет. Бедният воденичар почна да чупи ръце от мъка и хукна като безумен към морето — да се удави.
Ах, защо съм толкова мъничка и слаба! Защо нямам сили да се боря срещу престъпленията на този свят! — въздъхна малката цейлонска сълза и додето изрече тия думи, се отрони и падна в ручея.
— На добър час! — извика сухото клонче.
Като падна във водата, сълзата се озърна и видя, че край нея пътуват милиони други капки, също като нея устремени надоле.
— Кои сте вие? — попита новата пътница.
— Ние сме сълзите на милиони хора, които живеят в тъмнина и страдат.
— А къде отивате?
— Отиваме да превърнем нашата сила в електричество.
— Кому е нужно туй електричество?
— На хората. То ще озари тъмните кални улици по селата и схлупените крайни квартали в градовете. То ще завърти камъните на хилядите мелници, които мелят брашно за гладните. Ние ще се впрегнем в една електрическа железница — през пустинята. Ех, каква страшна сила носим ние!
— Защо ме лъжете — рече цейлонската сълза. — И вие сте като мене толкова мънички и слаби капчици. Не можете да удавите дори една мравка.
— Ние сме слаби, когато сме самотни — отговориха капките, — но ако се съединим, нашата сила няма равна на себе си. Ти ще видиш.
Сълзата на цейлонското сираче нищо не разбра. Замисли се дълбоко и заспа… Цяла нощ планинският ручей я носи надоле. Когато се пробуди, тя видя, че е навлязла във водите на една поройна река, която бучи и се пени между настръхнали канари. Изведнъж водите на тая река се блъснаха в една висока преграда от камък и притихнаха.
— Къде сме? — попита цейлонката.
— Ние сме в езерото пред електрическата юзина. Ние стигнахме язовира! Тук ще грабнат силата ни, когато падаме, и ще я превърнат на електричество. Сега ще видиш.
Додето малката сълза се надигне и погледне това велико човешко дело, неочаквано потъна в една огромна тръба и се удави в оглушителния шум на милиардите капки, които се притискаха плътно една до друга и даваха силата си на човека — да я превърне на творческа енергия.
Зашеметена и отмаляла от грозното падане, цейлонката се опомни едва когато напусна електроцентралата и се упъти към равнината. Стигна зеленчуковите градини и се отби по една тясна вадичка. Залута се насам-нататък и спря до коренчето на едно напъпило диво цвете. Цветето се помоли:
— Капчице-сестрице, влез в земята да напоиш моето жадно коренче.
Капката влезе в сухата земя и напои коренчето, както майката кърми своето мъничко детенце. На другия ден пъпката на цветето се пукна и разля благоухание над градината. Цял ден вървяха пчелите за мед.
А електрическата сила, която грабна централата от милиардите капки, тръгна по телените жици. Разля светлина над тъмните села. Подкара един електрически влак през пустинята, където някога гинеха пътуващи кервани. От голямата електрическа мрежа се отлъчи една жица и завъртя вихрено камъните на една нова мелница, която трудолюбивата човешка ръка беше издигнала на същото място, където някога безпомощно пращеше и махаше криле вятърната мелница.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 46 - "Камъкът и коларите"
Една нощ в планината забуча градоносен облак. Гръмотевици продъниха небето, рукна проливен дъжд, втурнаха се бесни порои надоле към реката. Тия порои рушаха всичко напреде си, скубеха дърветата с корените, дълбаеха долищата, търкаляха едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъсна огромен камък и рухна надоле в тъмнината. Тоя камък падна насред пътя, заби се дълбоко в набъбналата земя и там остана.
На сутринта пекна ясно лятно слънце. Заблещукаха росни капки по обрулените листа от бурята, почнаха да се изправят полегналите гъвкави треви. По пътя откъм пробуденото село се зададе кола. Два бивола с криви черни рога теглеха колата, а на лесата стоеше седнал един селянин и весело си свирукаше. Той беше бакалин и отиваше да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнаха на завоя до големия камък — спряха: камъкът беше задръстил целия път. Отляво в дълбоката пропаст шумеше мътна река, отдясно се възвишаваха стръмни скали и колата нямаше откъде да мине. Селянинът, като видя падналия камък, почеса се по тила, слезе от колата, отиде напред, ритна камъка с крак, налегна го с гръб, ала не можа да го помръдне.
— Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почакам, дано дойде някой друг — по-силен от мене, — че да я търкулне надоле.
И той седна край пътя, извади си ножчето, взе една клечка и почна да си я дялка. Подир малко пристигна втора кола, натоварена с рязани дърва. Водеше я снажен турчин с червен пояс. Отдалече той се провикна:
— Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам.
— Бързаш ти — отговори му бакалинът, — ала по-напред трябва да дойдеш и отместиш канарата, че тогава ще караш напред.
— Каква канара? — попита турчинът.
— Ела сам пред биволите ми да я видиш!
Турчинът мина напред, разгледа големия камък, съблече си антерията, налегна камъка отсам, натисна го оттатък, но и той не можа да го мръдне.
— Няма какво — поклати глава той. — Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя.
Седна до бакалина и запали цигара. Не се мина много време — ето че се зададе един файтонджия. Той беше стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибаше пъргаво конете. Файтонджията, като разбра защо са спрели двете коли напреде му, развика се, слезе бърже от капрата, почна да подскача като петел край камъка, но и той не можа да го поклати, затуй се укроти и седна при другите да чака. Подир малко пристигнаха две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързаха за близкия панаир и се разтревожиха много, като видяха, че няма откъде да минат. Единият беше много лют човек и за да накаже падналия камък, почна да го бие с камшика. Коларите му се смееха. Времето летеше. Наближи пладне. Цял керван се беше навървил от камъка надоле. Гъмжило от пътници шумеше край канарата, един след друг си измерваха силите и все не можеха да поклатят гранитната канара. По едно време се зададе едно старче. То носеше кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигна до навалицата, поздрави коларите и тръгна да отмине.
— Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешите на пазара — викна със завист подире му един от грънчарите.
— Минете и вие — обърна се старецът.
— Как да минем?
— С ум.
— Тук ум не трябва, ами трябва сила — отвърна грънчарят. — Опитахме се един по един, ама никой не можа да катурне камъка.
— Тогава защо не се опитате всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате.
— Вярно е — викна файтонджията, — хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка!
Натрупаха се коларите край тежката канара, плюха си на ръцете, подхванаха я от дясната страна, засилиха се и я търкулнаха надоле. С трясък се повали канарата в пропастта.
Пътят беше разчистен и колите свободно потеглиха напред.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 47 - "Синьото цвете"
Над чешмата до високия плет, който огражда дядовия Медарков пчелин, през пролетта падна едно мъничко семенце. Довеяно от незнаен край, то се намести в рохкавата пръст зад един камък, пукна се и поникна. Две зеленикави листенца, като крилца на пеперудка, трепнаха под сянката на камъка. На същото място се беше вече източила една дългостеблена тиква. Нейното дебело въже пълзеше нагоре по плета и разтваряше големи зелени листа като дъждобрани. Веднъж, като се обърна назад, тиквата съзря до корена си слабо растение и кипна. Зашумоля гневно с листата си.
— Що щеш тука? — викна тя. — Не знаеш ли, че аз съм господарка на тай земя? Кой ти позволи да смучеш сока на моята пръст?
Малкото стръкче се дръпна уплашено:
— Аз бях семенце. Вятърът ме донесе тука. Без да ща паднах до твоя корен и поникнах.
— По-скоро да се махаш или ще те покрия с най-големия си лист и ще те държана тъмно, докато загинеш!
Като чу тая закана, стръкчето се опита да се отскубне и избяга, но коренчето го държеше здраво там, където се беше родило. И нали стръкчето беше боязливо, то се потули зад големия камък — да не го вижда тиквата.
Преваляха пролетните дъждове. Слънчевите лъчи подсушиха намокрените гнезда на птиците. Дигнаха нагоре глави дядовите Медаркови слънчогледи. Пчелите тръгнаха за мед. Тиквата се разклони и покри целия плет. Най-горе върху трънето се появи един зелен плод като краставица. Той бързо порасна. Стана голям и почна да жълтее. Тиквеното въже се радваше:
— Ох, на мама хубавицата! Де родих най-голямата тиква на света!
А стръкчето се гушеше под сянката на камъка и не смееше да порасне.
Веднъж върху камъка кацна едно птиче-чуруличе и се залови да си точи човката.
— Ай, стръкче недорасло! — извика птичето. — Защо се криеш в сянката на студения камък? Ти ще загинеш, ако не се покажеш на слънцето. Дигни се нагоре към светлината.
— Страх ме е — отвърна стръкчето.
— От кого?
— От тиквата. Тя не може да ме понася.
— Не се бой от тиквата. Тя не гледа вече надоле. Такива като нея, покачат ли се на високо място, забравят ония, които са долу.
В туй време край плета мина едно магаре и захвана да се дръгне.
— Хей — викна му тиквеното въже. — Я погледни моята дъщеря! Не е ли по-хубава от слънцето, а?
— Не е — отвърна равнодушно магарето.
— Осел! — презрително рече тиквата. — Няма ли кой да ти одере кожата и да направи от нея тъпан.
— Ти да мълчиш — изви око нагоре магарето, — защото, когато огладнея, ще дойда да изям дъщеря ти!
— Черна чума да те изяде! — почна да го кълне тиквата и целият дядов Медарков плет са разтресе.
Отиде си лятото. Малкото стръкче, насърчено от крилатата гадинка, се дигна нагоре, разпери листенцата си й потъна в есенната позлата. Три дни го милва кроткото слънце. На връхчето му се появи една пъпка, наедря и се пукна. Едно мъничко синьо цвете се усмихна като око на дете.
Слънчогледовите пити станаха като трапези. Пчелите напълниха кошерите с мед! Веднъж на чешмата спря задъхан и ожаднял пътник с разтворена риза на гърдите, леко бяло палто и сребърна коса. Подире му дотърча мургаво девойче с червена панделка на главата.
— Татко! — развика се девойчето. — Да не пиеш студена вода…
— Защо? — попита бащата.
— Защото си уморен бе, татко!
Бащата седна на тревата да отдъхне, а момичето надникна през плета на пчелина:
— Колко много кошери? Татко, ще ми купиш ли мед?
— Ще ти купя, но ти днес нищо не си ми подарила.
— Какво да ти подаря? — замисли се девойчето и залута поглед наоколо. Щом съзря синьото цвете под камъка, то ахна, наведе се и го откъсна. Сетне коленичи пред баща си и го бодна на палтото му, точно там, където тупкаше бащиното сърце.
— Хубавинко ли е, татко? — попита момичето.
— Чудно хубаво.
Сърцето на човека с бялата коса полека тупкаше.
— Кое си ти, дето тупкаш вътре? — попита цветето.
— Аз съм сърцето на този човек.
— Какво работи той?
— Пише денем и нощем книги за деца. Много е уморен. Той умее да разказва смешни истории. Затуй портретът му е окачен в училищните стаи, а народната власт окачи на гърдите му Червеното знаме на труда. Да видиш колко обича малките!
— Ами такива цветчета като мене обича ли? — плахо попита цветенцето.
— С цялата си душа.
— Какво ли ще ме прави?
— Ще те натопи довечера в една чаша с вода и докато пише — все тебе ще гледа.
— Аз съм най-щастливото нещо на земята! — промълви синьото цвете.
Изведнъж човекът извърна главата си и се загледа към пчелина. Цветето също премигна с листенцата си и що да види, магарето, което се беше заканило, че ще изяде тиквата, дърпаше разклоненото въже надоле и го свличаше. Пъпчивата тиква тупна на земята, удари се върху камъка и се пукна. Магарето я захапа.
— Олеле! — развика се отчаяно омаломощеното тиквено въже. — Този осел яде дъщеря ми. Тя е най-хубавата тиква на света!
— Най-хубавата тиква ще нахрани най-умната глава! — философски проговори магарето и повлече тиквата.
Човекът със синьото цвете, който разбираше от магарешки език, се усмихна и тръгна по пътеката нагоре към дома си. Мургавото девойче го хвана подръка и закрачи редом с него.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 48 - "Мързеливият дядо Слав"
Накрай гората в една вехта къщурка с много светли прозорчета и покрив от зеленясали плочи живееха дядо Слав и баба Славка. Баба Славка денем и нощем се трудеше: шеташе в къщи, мъкнеше вода с менците от кладенеца, предеше вълна и плетеше топли ръкавици за дърварите. Пред къщурката имаше градинка, в която беше разперила клони една стара ябълка къснозрейка. Старата стопанка пазеше плодното дърво като очите си: копаеше земята край него, варосваше му дънера, чистеше гъсениците от клоните му. А когато ябълките узрееха, тя ги обираше с голяма предпазливост, нареждаше ги в зимника и чакаше да подухне пролетният развигор. Тогава от долните села пристигаха купувачи и разменяха ябълките с жито. А дядо Слав от сутрин до вечер се търкаляше по тревата под най-дебелите сенки и мислеше, че този свят е добре нареден: едни да работят, а други да ядат готовото.
Веднъж, когато хладният есенен вятър почна да рони зачервените листа на ябълката и да ги пръска по опустялото и посърнало поле, баба Славка каза на стареца си:
— Дядо Славе, иди да отсечеш от гората едно дърво, че да наръшкам огън в къщи. Помръзнаха ми ръцете, не мога да плета ръкавици за дърварите — куката пада от ръцете ми. Хайде, моля ти се!
Дядо Слав се дигна, почеса се по тила и рече:
— За мене ли е то работа — дърва да сека, че да ги нося на гръб… Не е ли по-добре да отсечем ябълката…
— Млък! — кресна бабичката. — Сега те чувам, друг път да не съм те чула да казваш такива приказки, защото ще те натиря в гората да те изядат вълците. Без ябълката ние сме загубени. Тръгвай! За пет пари работа не си ми свършил тая година!
Нарами секирата ленивият старец и тръгна между дърветата. Дълго се лута по опадалата шума, озърта се да види няма ли в старата гора някое по-тънко дръвце — лесно за сечене и леко за носене и най-сетне въздъхна:
— Брей, цялата гора обиколих, додето те намеря! — И спря пред една тънка, стройна ела с крехки клончета, права като свещ.
— Какво искаш от мене? — обърна се дръвчето към човека със секирата.
— Ще те отсека — проговори дядо Слав.
— Как тъй ще ме сечеш? — разтрепера се елата и от клонките й закапаха нежни жълти листа. — Какво съм ти сторила?
— Нищо не си ми сторила, но ми трябваш за огъня.
— Баща да си ми, дядо Славе, не ме сечи, гледай колко съм младичка! Само на две години съм. Не съм се още наситила на чудния сок, който смучат корените ми от земята, на утринната бистра роса, която ме къпе като, майка, на птичите песни, които ме будят от сън, на пъстрите цветя, които никнат под моята лека синя сенчица. — Защо ще ме сечеш? Ами че аз още не съм видяла слънцето! Когато порасна и се издигна над върховете на старите дървета, ще протегна клони към него, ще погълна неговата топлина и светлина и когато разгледам наоколо безкрайния хубав свят и наситя очите си и душата си, тогава ела ме отсечи.
— Хей, стара кратуно — обади се зад гърба на дядо Слав един пронизан от гръмотевица дъб, — не посягай на младото, а ела мене да отсечеш! Лятос ме улучи гръмотевицата с огнена стрела. От оня злочест ден, когато ме удари облакът, аз почнах да бера душа. Щом дойде зимата и стисне големият студ, аз ще издъхна… По-добре е да прибереш мене, отколкото да вземеш живота на елицата.
Дядо Слав се обърна и погледна разбитото дърво. То беше грамадно и черно. Поклати глава.
— Не си за мене — измърмори той, — първо, не ща да се залавям с тебе, защото си дебело и кораво, второ, нямам гръб да те нося. Моят гръб е изнежен. Все под сянка съм го държал. Не е научен да мъкне дебели дънери.
Пощади какичката, а откъсни нас — обадиха се две малки червени гъби, пораснали до корена на елата. — Добрата баба Славка ще ни изпече на огъня. Ние сме много сладки, когато сме изпечени на въглен и посолени.
Дядо Слав ги погледна и махна с ръка пренебрежително:
— Кой ще се навежда сега чак до земята за две нищо и никакви гъбки.
И като замахна със секирата си, той удари младата еличка.
— Олеле, майчице! — изпищя дръвчето, олюля се и падна върху земята.
Дядо Слав се понаведе, стисна отсечената елица и я повлече към къщи. Но когато вървеше през шубраките, клончетата й се заплетоха между бодлите на една трънка. Старецът се ядоса. Размаха секирата и окастри всичките й вейки. В ръцете му остана само една гладка тояга — стъблото на младата ела. С тоягата и секирата дядо Слав влезе тържествено в своята къщурка.
На прага го посрещна баба Славка.
— Кам ти дървото? — попита тя.
— Ей го дървото — отвърна дядо Слав и подаде тоягата на старата си другарка.
Баба Славка пое тоягата, разтрепера се от гняв и викна:
— Тази ли тояга си ми донесъл да наклада с нея огъня и да затопля къщата? Аз се ТРУДЯ денем и нощем, за да те храня, а ти една моя молба не рачи да изпълниш. Не те ли е срам?
Причерня й пред очите. Дигна суровата тояга и почна да налага ленивия си съпруг по гърба.
Дядо Слав изскочи навън и търти да бяга между дърветата, където му видят очите.
„Брей — мислеше си той, — тежки времена настанаха за добрите хора като мене…“
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 49 - "Магарето и смъртта"
Тарлю циганинът отиваше на пазар. Напреде му пристъпваше неговото старо магаре, натоварено с две кошници. В кошниците имаше пресни яйца. Тарлю беше весел човек и винаги на път пееше, а магарето с наострени уши жадно поглъщаше песента му.
— Попей някоя песен, да екне гората! — подкани магарето Тарля.
Тарлю засука черните си мустаци и викна с цяло гърло. Песента беше толкова хубава, че дърветата млъкнаха.
Никой клон не смееше да шавне с лист, а клепоухото се забрави. И както вървеше унесено, с полузатворени очи, потънало в мечти, то се препъна върху един камък, строполи се насред пътя и изпотроши яйцата. Тарлю изведнъж позеленя, песента замря на устните му. Без да каже нещо, той се пресегна, отсече една чепата крушова тояга и почна да налага своя стар ратай.
Стовари му толкова удара, колкото яйца имаше в двете кошници, и като си насити душата с бой, бърже събра сухи дърва, привърза ги върху гърба на магарето и му рече:
— Хайде сега назад в катуна! Носи тия дърва на жена ми, да накладе огън!
— А ти къде ще идеш? — попита магарето.
— Отивам в гората за гъби. Като се върна довечера, ще ядем печени гъби.
— А защо сложи най-отгоре на товара чепатата тояга?
— Защото, кога се върна у дома, пак ще те бия с нея.
Магарето въздъхна и тръгна. Вървеше и потичваше.
„Не — каза си то на ума, — този магарешки живот вече ми дотегна. Всеки ден бой, а понякога по два пъти на ден. Аз да не съм сватбарски тъпан? Не искам повече да живея. Ще се хвърля в реката и ще се удавя!“
Щом рече „ще се удавя“, от гората изскочи смъртта и тръгна подире му.
— Тъкмо — зарадва се тя, — намерих една душа, която иска доброволно да иде на оня свят.
Магарето се спусна към реката и когато наближи, наместо да мине по моста, засили се към дълбоката вода. Но щом натопи предния си крак във водата, бърже го дръпна назад като ужилено от оса.
— Не съм лудо — каза си то — да се давя в толкова студена вода. Ще чакам най-добре да изгрее лятното слънце, да напече реката, да се затопли водата, че тогава ще дойда да се давя.
Излезе нагоре, мина моста и потегли към катуна. Не щеш ли, край пътя, на криво клонче кацнало, запя ситно-ситно едно славейче. Дългоухият любител на песни изведнъж потъна в радост. Насълзи се от умиление.
„Колко е хубав животът! — мина му през ума. — Като вървя по пътя, славеи ми пеят. Радостни сълзи текат от очите ми, пък аз с всичкия си магарешки ум бях решил да се давя.“
Но както пристъпваше занесено, повторно се препъна върху един камък и повторно се строполи на земята. Натърти си хубаво кълките, нарани си коляното. Понечи да се дигне, ала не можа: дърветата тежаха отгоре му. Изпъшка. Налегна го изведнъж люта мъка.
— Не мога повече да влача този магарешки живот! Къде е, къде е смъртта да ми прибере клетата душа!
— Тук съм — изскочи смъртта напреде му черна и грозна, с коса на рамото, — защо ме викаш?
Магарето почна да мига и веднага забрави болките от падането и чепатата крушова тояга.
— Виках те — продума то, като наведе свенливо очи — да ми повдигнеш дървата, че да стана да си ходя, защото закъснях.
Смъртта се усмихна, наведе се и му повдигна товара.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 50 - "Мечето"
На една полянка имало ябълка с бели клони. Под ябълката имало колиба. В колибата живеел един дядо. Когато минало лятото, тревата по полянката взела да жълтее и ябълките се зачервили. Един ден старецът закърпил овехтялата си торба, набрал узрели ябълки и я напълнил. Стегнал си цървулите, засукал си мустаците, метнал торбата на рамо и тръгнал. Ще върви на пазар да продаде ябълките и да скъта под възглавницата някоя и друга бяла пара за черни дни. Било надвечер. От гората излязло едно мече.
Приказката почна вече.
— Дай ми, дядо, две ябълки — едната за мене, а другата за болното ми братче. Ние сме две сирачета и живеем сами в тая тъмна гора между зверовете. През пролетта ловци утрепаха нашата майка. Тежко живеем без майка между зверовете. Дай бе, дядо! Ако не ти се дават две ябълки, дай ми само едничка за болното ми братче!
Старецът грабнал една вършина и подгонил рунтавото мече. Но като се обърнал и поел пътя към пазара, то пак тръгнало подире му с молещи очи.
— Само едничка бе, дядо! — протягало лапичката си мечето, жално скимтяло и се облизвало.
Не му дал проклетият старец. Вървял надоле към пазара, свирукал си, правел се на глух и дори не се обръщал назад. Но не щеш ли, край пътя един глог, като разбрал каква е работата, навел се и закачил торбичката с ябълките. Старецът силно я дръпнал и вехтата торба се скъсала. Всичките ябълки рукнали и се търкулнали по пътя в коловоза. Навел се старецът да ги събира, а сърцето му се пръскало от яд, гдето са натъртени и може да почернеят, догдето стигне в града.
Мечето го гледало, гледало, па грабнало една и хукнало към гората. Свидливият дядо го забелязал, оставил торбата със събраните ябълки и — беж подире му. Настигнал го вдън гората, тъкмо когато влизало в дупката. Хванал го за опашката, изтеглил го навън, взел си ябълката и му дръпнал ушите. Добре, ама като се върнал при глога, не намерил нито скъсаната торба, нито ябълките. Додето той гонел мечето, минали уморени пътници, събрали ябълките, изяли ги, хвърлили скъсаната торба и си отишли.
Ядосал се старецът, върнал се в колибата, взел един търнокоп и отишъл да изкорени виновния глог. Разкопчал си ризата, запретнал си ръкавите, плюл си на ръцете и почнал. Додето притъмнее — изкоренил глога. Като го съборил на земята и погледнал в корените му — що да види — пари! Цяло гърне жълтици! Някой си ги бил заровил. Зарадвал се нашият старец — не ти е работа. Грабнал парите, озърнал се наоколо и търтил към колибата. Цяла нощ той чел жълтиците на месечината, а на другия ден отишъл право на пазара, купил си два вола и едно кринче жито и му останали още пари. Върнал се, впрегнал воловете в старото крушево рало, което било останало от дяда му, и посял житото на поляната.
Настъпила втората година. Минало лятото. Облъхнало земята с горещия си дъх. Пожълтяло дядовото жито, а ябълката не се зачервила, защото не родила нея година нито една ябълка. Старецът гледал високото жито, радвал му се и когато класовете узрели хубаво, решил да го пожъне.
Наточил една вечер сърпа си, нагласил паламарката си и легнал да спи в колибата. На другия ден ще жъне.
Настъпила нощта. Една звезда паднала долу право в узрялото жито. Пламнала нивата и изгоряла до стрък.
На утрото старецът станал и грабнал сърпа. Излязъл навън и изтръпнал: няма го златното жито. Напреде му само черна изгоряла земя.
Седнал старецът на един камък под безплодната ябълка и заплакал. Неочаквано доловил зад гърба си смях. Обърнал се: онуй същото мече.
И приказката свърши вече.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 51 - "Защо щурчето ходи неоженено"
Тръгнало щурчето, веселото гъдуларче, с една малка орехова гъдулка по Божия свят да ниже песни и да радва душите на черните буболечки. Девет години ходило по нивята и се катерило по крушите нависоко, че като засвири, меденият глас на жичката да се чуе далеко по широкото поле. Омаяло де що буболечка има. Веднъж, като редяло ръченица, кацнало на един клон, откъснало се копчето на елечето му и паднало. И нали никой не взел да го пришие, докривяло на младото гъдуларче, напълнили се със сълзи очите му. И решило тогава да се ожени, една работна невеста да си намери и тя да му пришие копчето. Окачило гъдулката си на крушата и отишло при кладенеца да чака. Седнало на един бял камък. И когато вечерта звездите се потопили в бистрия кладенец, захлопали котли хубавите буболечки, дошли за вода. Загледало ги то, изглеждало ги и харесало най-черната. Погледнало я в очите и тя него в очите, то се засмяло и тя поронила смях като бисер. Тогава щурчето й взело китката от челото и спуснало майчиния си пръстен в медния котел. Сдумали се двете души да се вземат.
Станало оттам щурчето и тръгнало да обади на майка си, че си е избрало едно момиче за невеста.
Като вървяло по пътя към родното село, срещнала го една гарга с черни катранени криле:
— Къде бързаш?
— Сватба ще вдигам.
— Ти ли ще се жениш?
— Аз ами.
— За кого?
— За буболечката, дето живее под белия камък при кладенчето.
— Нея ли намери! Тя е черна като чума. По-скоро да се връщаш или ще те клъвна.
Замолило й се щурчето:
— Недей! Когато напролет измътиш пиленца, всяка нощ ще идвам до гнездото да им свиря, додето заспят.
Гаргата си помислила, че ще бъде добре, ако нейните гарджета си лягат да спят под звуците на гъдулката и не го клъвнала.
Отишло си. Намерило майчицата си пред вратнята. Целунало й ръката.
— Изгледаха ми се очите, защо не си дойде по-рано, синко? Ти тръгна на другите радост да носиш, а мене забрави.
— Прощавай, майко — рекло щурчето, седнало и взело да й разправя за черната буболечка.
— Какво, сватба ще ми правиш? Не видиш ли, че в хамбара няма зърно! Там мишките играят на гоненица. Като поканиш сватовете, те ще искат девет пещи хляб, кам ти го житото?
Скокнало синчето й.
— Лесна работа! — рекло то.
Отишло, намерило бабазунека, дало му една писана бъклица и го проводило да калеса всичките щурци и всичките буболечки. Впрегнало щурчето биволите и поело към нивята. Било късна есен. Хората пожънали храната и овършали снопето. Жълтеели се само голи стърнища. Лутало се, лутало се щурчето, едвам намерило един житен клас неожънат, забравен от сърпа. Покатерило се на класа и отърсило зърното. Един кош напълнило, покачило го на колата и тръгнало назад. Насред пътя го срещнала мравката, ядосана — искри изскачали от очите й.
— Защо не заръча на твоя калесник бабазунека и мене да калеса за сватбата, ай? Кой ще ти играе най-ситното хоро?
Щурчето не знаело какво да й каже.
Тогава лютата мравка легнала напреки и когато колелото се покачило на гърба й, понадигнала се и прекатурила колата. Изсипало се житото. Дошли гладни птичета и го изкълвали. Горкото щурче заплакало. Не се върнало вече при старата си майка, ами отишло да вземе гъдулката си от крушата.
И до ден днешен ходи по света неоженено, без копче на елечето и свири с гъдулката, но вече свирнята му не е весела, а жална. Излезте някоя лятна вечер на полето и го послушайте!
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 52 - "Най-тежкото"
Щъркелът разказваше. Магарето го слушаше с широко отворени очи и клюмнали уши.
— Има оттогава три години. Беше по вършитба. И аз помагах. Цял ден стоях в гнездото си на плевника и гледах отвисоко към Балкана. Щом се закъртеше някое бяло облаче над сините върхове, подканях харманджиите да сколасват бърже. Дъжд да не накваси хармана. И когато големите житни купни се загубиха и свършихме вършитбата, дюлите в градината бяха пожълтели и капеха. Аз обиколих посърналите стърнища, простих се с жабите, простих се с гуговицата, дето ми гукаше всяко утро на ставане, и тръгнах за другата земя.
— Коя е тя?. — попита магарето.
— Земята, от която иде крилатият бял вятър. Там живеят най-черните хора.
— Магарета има ли там?
— Няма магарета.
— Вятър я вее, щом няма магарета — рече с дълбоко съжаление дългоухият.
— Когато тръгвах — продължи щъркелът, — доде ми наум, че негрите, като поемах насам, ми поръчаха за армагани. Чудех се какво да им занеса. Имаше много хубави работи, ала аз не знаех как да ги занеса. Тежки армагани не мога да нося…
— Защо не си повикал мене? Аз мога юнашки да нося, гърбът ми е здрав — похвали се магарето.
— Ами тебе кой ще те носи през морето? Мислех тъй, кроих инак, нищо не можах да реша. Най-сетне се дигнах и отидох при дяда Матея, воденичарина. Заварих го пред воденицата, дими с ореховата си лула и плете мрежа, й той е рибар като мене, само че жабите не харесва. Кацнах на един стар търкулнат воденичарски камък, пропъдих с крило дима от лулата му, за да не сълзят очите ми и го попитах:
— Като си стар и всичко знаеш, можеш ли ми каза какъв армаган да занеса на оная земя, където черни хора живеят в сиромашки колиби?
Замисли се дядо Матей. Сложи мрежата на тревата, сне от уста лулата и очите му тръгнаха по далечните пожънати ниви.
— Чувай — рече той, — да им занесеш най-тежкото.
— Кое е то? — попитах го аз.
— Житеното зърно. То е най-тежкото имане на хората. Без него няма да има хляб, а без хляб нямаше да има хора. Дребно е като мушица, но струва много. Занеси им едно зърно!
Магарето се засмя. Големите му зъби се лъснаха.
— Че защо им е едно зърно? Кого ще нахрани то? Да си им занесъл магарешки бодили. По-леко и по-сладко нещо от магарешкия бодил надали има по света. Право ти казвам. Защо не си дошел при мене, аз да те науча на ум и разум?
— Сложих аз зърното под езика си и полетях над селата, над градовете, през синьото море, към страната на белия вятър. Моята родина. Бързах да зарадвам бедните души на черните. Отминах много кораби с бели платна, прелетях над цветущи острови, където зрееха жълти като кехлибар порто кали, прехвърлих широкото море. Една сутрин спрях над нашето село и кацнах насред мегдана. Като ме видяха черните, наизскачаха от колибите, развикаха се, наобиколиха ме и попитаха:
— Носиш ли армаган?
— Нося.
— Дай да го видиме.
Аз изплюх зърното на земята. Тъкмо в туй време една крадлива гарга се спусна между наведените къдрави глави на моите съотечественици, клъвна зърното и литна.
— Дръжте я! — закрещяха черните.
Един старец опъна своя тежък лък и пусна стрела подир птицата. Пронизаната гарга се преметна във въздуха и падна върху една колиба. Извадиха от устата й житеното зърно. Тя още не беше сварила да го глътне. Тогава аз разправих на тъмнокожите селяни как и къде да посеят зърното. Те го посяха в една градина и през първото лято ожънаха седем класа. Стриха узрелите класове и ги посяха отново. На другата година поникна леха жито, а на третата — цяла нива. Научих ги да мелят брашното и пекат хляб. Сега те имат воденица, по-хубава от дядовата Матеева. Като построиха воденицата и опекоха първата пещ хляб, направиха голямо угощение. Аз бях най-скъпият им гост на трапезата. Бяха ми наловили цяла кофа змии и жаби. Попитаха ме тогава кой ме е научил да им занеса най-хубавия дар. Отговорих им — старият българин, дето има воденица във Витското ливаде.
— Помоли го да дойде догодина, цар да ни стане. От мермер дворец ще му направиме. Златен комин ще гудиме на двореца му, в златни паници чорба ще му сипваме.
— Добре — рекох им.
Тръгнах да се върна пак тука. Минах отново над моретата. Летях пак над цветущи острови с лимонови и портокалови градини. По пътя настигнах един рибарски кораб и както бях огладнял, изкълвах цяло каче с прясна риба.
Когато се върнах тука и разправих на дядо Матей за молбата на черните, той смукна три пъти от лулицата си и поклати глава:
— Няма да мога да царувам вече, защото остарях.
Магарето наостри уши.
— Цар ли нямат? Слушай, ако си ми приятел, занеси ме там на гърба си! Аз мога да им стана цар. Много съм млад и много съм умен — бива ме за тая работа. Гласът ми е чудо! Като стана цар — ще ти се отплатя по магарешки.
Щъркелът погледна магарето, усмихна се и размаха криле.
Ангел Каралийчев - "Приказен свят"
приказка 53 - "Трите патенца"
Старата патка нададе вик от курника:
— Га! Га! Га!
— Защо грачеш толкова рано? — надникна през плетената малка врата черната крава. Нейните големи като ябълки очи светнаха в мрачината на птичата спалня.
— Ах, ти ли си, сестро? Тичай, моля ти се, и кажи да бият барабана и да обадят на целия свят, че вече си излюпих моите три патенца!
Кравата поклати глава, звънецът й почна да дрънколи.
— Винаги съм смятала — рече тя, — че ако решат да наградят някого за глупост, първа награда ще вземеш ти. Голямо чудо станало — три патета! Аз родих на стопанина два вола и никой не е дошъл досега да ме поздрави.
— Мамо — обади се най-малкото пате, — дотегна ми да стоя в тоя тъмен курник. Хайде да излезем на чист въздух!
— Отвори поне с рог вратата да излезем! — помоли се патката на кравата.
Кравата бутна вратичката на курника и тя скръцна. Патката изведе трите свои златни патенца. Те дигаха смешно своите жълти лопатки и се клатеха като стари баби. Навън беше рано и росно. Натегналите от цвят бели дървета ронеха тих прашец. Дядо Нойко стягаше ралото — гласеше се да върви на оран. Далеч някъде над яснозелените хълмове гореше пожар: скоро ще се покаже червената глава на слънцето. Изведнъж забуча селската камбана. Патката наведе глава към малките и рече смутена:
— Навярно камбаната бие по случай вашето рождение, мои зрънца! Нали са най-хубавите патета на земното кълбо? — обърна се към пуяка, който се разхождаше като някой чорбаджия по двора.
— Ха-ха-ха-клю-клю-клю! — засмя се пуякът. — Ще се пукна от смях, ще ме умориш, стара бабо. Не ти ли е жално за моята младост? Откакто съм пуяк на тоя свят, не съм виждал по-смешни патета!
— Мамчице, не позволявай да ни оскърбяват! — записукаха патенцата.
Патката почна да съска като змия и подгони пуяка по хармана.
— Ще ти отскубна опашката! — закани се тя.
В туй време се показа баба Нойковица.
— Ох на баба патенцата, те вече излезли от черупките! — зарадва се старата, наведе се и ги прибра в престилката си. Тръгна към къщи.
— Га! Га! Крадец! Викайте милицията! — почна да граче патката.
Баба Нойковица отиде под стряхата и пусна патенцата в едно кринче. Сетне донесе парче хляб и почна да рони трохички на патенцата. Патенцата закълваха и почнаха да си хортуват:
— Брей, че сме били гладни като вълци!
Показа се слънцето. Напече. Орачите заминаха по нивите. Патенцата задрямаха в кринчето. На пладне баба Нойковица пусна затворничетата на свобода и рече на патката:
— Хайде, иди да ги разходиш към реката, но си отваряй очите — да не ги прегази някое колело или някой магарешки крак.
Патката потегли и патенцата се навървиха подире й.
— Какво ще правим на реката, мамо? — попитаха те.