Джани Родари- "Приказки по телефона"
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 1 - "Злополучният ловец"
Вземи пушката, Джузепе, вземи пушкатa и върви на лов — казала една сутрин някаква жена на своя син. — Утре сестра ти се жени и иска да си хапне качамак със заешко.
Джузепе взел пушката и отишъл на лов. Веднага видял една зайка, която изскочила от храстите и побягнала през ливадата. Насочил пушката, прицелил се и дръпнал спусъка. Но пушката казала «пум» със съвсем човешки глас и вместо да изстреля куршума, го изплюла на земята.
Джузепе го вдигнал и учудено го погледнал. После разгледал внимателно пушката, която си изглеждала както винаги, само дето наместо да стреля, била казала «пум» със свеж и весел глас. Джузепе надникнал и в цевта — хайде де, как е възможно някой да се е скрил вътре? И наистина в цевта чисто и просто нямало нищо.
— Да, ама мама иска заешко. И кака иска да яде заешко с качамак…
Тъкмо тогава същата зайка отново минала пред Джузепе, но тоя път носела хубав бял воал на главата си, украсен с портокалови цветове, и вървяла със ситни крачки, забола поглед в земята.
— Я! — казал Джузепе. — И зайката отива да се жени.
Няма що, трябва да стрелям по някой фазан.
И наистина по-навътре в гората видял фазан. Той се разхождал безстрашно по пътеката, както в първия ден на лова, когато фазаните още не знаят какво е пушка.
Джузепе се прицелил, дръпнал спусъка и пушката казала «пам», дори «Пам! Пам!», както би казало някое детенце с дървена пушка в ръка. Куршумът паднал на земята и уплашил няколко червени мравки, които хукнали да се скрият под един бор.
— Ама че работа — казал Джузепе, който бил почнал да се ядосва, — Много ще се зарадва мама, като ме види да се връщам с празна торба.
Фазанът, който се бил шмугнал в храстите, като чул памкането, сега пак се появил на пътеката. Този път го следвали малките му, наредени в редица, готови да прихнат да се смеят, а зад тях майката, важна и доволна, сякаш била спечелила първа награда.
— А, драго ти е значи? — измърморил Джузепе. — Отдавна вече си омъжена“. А сега по какво да стрелям?
Той пак напълнил пушката много внимателно и се огледал. Имало само един кос на един клон, който подсвирквал, сякаш го предизвиквал:
— Стреляй! Стреляй!
И Джузепе стрелял. Но пушката казала «Банг!» както децата, като вземат да четат приключенски романи в картини. При това се чул и шум, който приличал на кискане. Косът си свирукал по-весело от преди, сякаш казвал: «Ти стреля, ти чу, брадата ти порасна цял пръст.»
— Така и очаквах — казал Джузепе. — Ясно — днес пушките стачкуват.
— Добър лов ли удари, Джузепе? — попитала го майка му, като се върнал.
— Да, мамо. Ударих три ядеца, тлъсти и хубави. Кой знае колко ще са вкусни с качамак.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 2 - "Дворец от сладолед"
Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сладолед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя. Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. – Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дворец като онзи в Болоня.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 3 - "Разходката на един разсеян"
— Мамо, отивам да се разходя.
— Добре, Джовани, но внимавай, като пресичаш улицата.
— Добре, мамо. Довиждане, мамо.
— Винаги си разсеян.
— Да, мамо. Довиждане, мамо.
Джованино весело излиза и в началото много внимава. От време на време спира и се пипа.
— Цял ли съм? Да — и сам се смее.
Тъй е доволен, загдето внимава, че заподскачва като врабче, но после се заплесва по витрините, колите, облаците и, разбира се, почват неприятностите.
Един господин много учтиво го порицава:
— Колко си разсеян. Виждаш ли? Вече си загубил едната си китка.
— У, вярно. Колко съм разсеян.
Почва да търси китката си, но намира вместо нея една консервена кутия. Дали наистина е празна? Я да видим. А какво ли е имало вътре, преди да стане празна? Навярно не е била празна още от началото…
Джовани забравя, че търси китката си, после забравя и кутията, защото вижда куцо куче и ето, за да настигне куцото куче, преди то да завие зад ъгъла, изгубва цялата си ръка. Но дори и не забелязва, а продължава да тича.
Една добра жена го вика:
— Джовани, Джовани! Ръката ти!
Къде ти, той изобщо не чува.
— Ех, нищо — казва добрата жена, — ще я занеса на майка ти.
Отива в къщата на Джовани.
— Госпожо, ето ръката на синчето ви.
— Ах, този разсеян син. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.
— Е, да, всички деца са такива.
След време пристига друга добра жена.
— Госпожо, намерих това стъпало, дали не е на Джовани?
— Да, разбира се, че е негово, познавам го по пробитата обувка. Ах, какъв разсеян син ми се падна. Не зная вече какво да правя и какво да казвам.
— Е, да, всички деца са такива.
След малко пристига една старица, после чиракът на чрурнаджията, после един трамвайджия, дори една пенсионерка учителка и всички те носят по някое парченце от Джовани: крак, ухо, нос.
— Ама може ли да има по-разсеяно момче от моето?
— Е, госпожо, всички деца са такива.
Най-после пристига Джовани, подскачайки на един крак, без уши, без ръце, но весел както винаги, весел като врабче, и майка му клати глава, стъкмява го и го целува.
— Нищо ли не липсва, мамо? Послушен ли бях, мамо?
— Да, Джовани, наистина беше много послушен.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 4 - "Дворецът за чупене"
Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че децата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтърканите подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чашките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлично. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова хубави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводителят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се излекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с до-лапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сигнал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлували от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чували из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гардероби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата нападнали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, отведнъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кристални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и доказал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлизаща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупе-не, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили господа с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени .с чукове. Те из-тичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стълбище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чувствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — казвали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепелници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 5 - "Женицата, която брояла кихавици"
Някога в Гавирате имало една женица, която си прекарвала дните, като брояла кихавиците на хората, после споделяла с приятелките си резултатите от своите сметки и заедно клюкарствували по този повод. — Аптекарят кихна седем пъти — разказвала женицата.
— Не може да бъде!
— Кълна се! Да ми падне носът, ако не казвам истината, кихна, пет минути преди да удари обед.
Приказвали, приказвали и накрая заключавали, че аптекарят слага вода в рициновото масло.
— Свещеникът кихна четиринадесет пъти — разправяла женицата, зачервена от възбуждение.
— Да не си сбъркала?
— Да ми падне носът, ако съм преброила една кихавица по-малко!
— Ах, докъде ще я докараме!
Приказвали, бъбрели и накрая заключавали, че свещеникът слага много олио в салатата си.
Веднаж женицата и нейните приятелки, които били по вече от седем, заедно застанали под прозорците на господин Делио, за да подслушват. Но господин Делио изобщо не кихал, защото не употребявал емфие и не бил хремав.
— Нито една кихавица — казала женицата, — тука има нещо подозрително.
— Има — казали приятелките.
Господин Делио ги чул, сложил пълна шепа пипер в пръскачката, с която убивал мухи, и без да го забележат, го духнал връз клюкарките, свити под прозореца.
— Апсиху — казала женицата.
— Ак-хи! Ат-чи! — рекли приятелките. И се разкихали в надпревара.
— Аз кихнах повече пъти от вас — казала женицата.
— Ние кихахме повече — казали приятелките. Хванали се за косите, заблъскали се, задърпали се, разкъсали си дрехите и всяка загубила по един зъб.
След този случай женицата не продумала вече на своите приятелки, купила си бележник и молив и сам-самичка обикаляла. Като чуела някой да киха, отбелязвала с кръстче.
Когато умряла, хората намерили бележника, пълен с кръстчета, и си казали:
— Гледайте, трябва да си е отбелязвала всички добрини, които е правила. Я гледай колко много! Ако тя не отиде в рая, значи никой няма да отиде.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 6 - "Страната без остриета"
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! – възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил пазачът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо пазачът. — Цяла глоба – четири плесника, половин глоба – два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви придружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 7 - "Страната с "не" отпред"
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! – възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил пазачът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо пазачът. — Цяла глоба – четири плесника, половин глоба – два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви придружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 8 - "Хората от масло"
Големият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали. Трябвало да стоят винаги на хладно и живеели в град, където вместо къщи имало хладилници. Джованино вървял по улиците и виждал тук-там да се показва някой от прозорчето на своя хладилник с торба лед на главата. При вратичката на всеки хладилник имало телефон, за да се говори с живущия в него.
— Ало.
— Ало.
— Кой там?
— Аз съм царят на маслените хора. Целият — сметана първо качество. Мляко от швейцарска крава. Разгледахте ли внимателно моя хладилник?
— Я виж! Той бил от злато. Но никога ли не излизате от него?
— Зиме, ако е достатъчно студено, в автомобил от лед.
— Ами ако случайно слънцето се покаже между облаците, докато ваше величество прави своята разходчица?
— Не може да се покаже, забранено е. Ще наредя на моите войници да го набутат в затвора.
— Хайде де! — казал Джованино. И взел, че отишъл в друга страна.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 9 - "Алиса Търкуланка"
Това е историята на Алиса Търкуланка, която падала винаги и всякъде.
Дядото я търсел, за да я заведе в градината:
– Алиса! Къде си, Алиса?
– Тук съм, дядо.
– Къде тук?
– В будилника.
Да, от любопитство била отворила капачето на будилника, за да погледне, търкулнала се между зъбчатите колела и пружините и сега трябвало непрекъснато да скача от едно място на друго, за да не бъде смляна от механизмите, които тракали и правели «тик-так».
Друг път я търсел, за да й даде да закуси.
– Алиса! Къде си, Алиса?
– Тук съм, дядо.
– Къде тук?
– Точно тук, в бутилката. Жадна бях и паднах вътре.
И наистина тя била там, с усилие плувала, за да се задържи па повърхността. За щастие предишното лято в Сперлонга се била научила да плува жабешката.
– Почакай да те извадя.
Дядото пуснал едно въженце в бутилката, Алиса го сграбчила и пъргаво се изкачила по него. Тя била добра гимнастичка.
Друг път Алиса пак била изчезнала. Търсел я дядото, търсела я бабата, търсела я съседката, която идвала да чете постника на дядото, за да си спести четиридесет лири.
– Тежко ни, ако не я намерим, преди да се върнат от работа родителите й – мърморела бабата уплашена.
— Алиса! Алиса! Къде си?
Но този път Алиса не отговорила. Не можела да отговори.
Като надничала любопитно в кухненското чекмедже С покривките и салфетките паднала вътре и там заспала. Някой затворил чекмеджето, без да я забележи. Като се събудила, Алиса се намерила в тъмното, но не се уплашила: веднаж била паднала в един кран за вода, там пък да знаете колко е тъмно.
"Все ще трябва да наредят масата за вечеря — мислела си Алиса. — И тогава искат не искат ще отворят чекмеджето."
Но никой не мислел за вечеря тъкмо защото не можели да намерят Алиса. Родителите и се били върнали от работа и се карали на дядото и на бабата:
— Ето, виждате ли колко я държите под око!
— Нашите деца не падаха в крановете на чешмите — протестирали старците. — По наше време падаха само от леглото и им излизаше по някоя цицина на главата.
Най-после Алиса се уморила да чака. Промъкнала се между покривките и започнала да чука с крак. "Тум, тум, тум".
— Тихо! — казал татко й. — Чувам, че някъде се чука.
"Тум, тум, тум" — обаждала ce Алиса.
Какви прегръдки, какви целувки, като я намерили! И Алиса се възползувала веднага, за да се търкулне в джоба на татковата си жилетка и когато я измъкнали оттам, тя вече била успяла да си нацапа цялото лице, защото си била играла с химикалката.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 10 - "Шоколаденият път"
Трима братя от Барлета веднаж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целия кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият.
— Не е дърво — казал вторият.
— Не е въглища — обадил се третият.
За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оставили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 11 - "Бриф, бруф, браф"
Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да разбират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър господин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Какъв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-хубав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото децата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало едното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил усмихнат старият господин. — Едното дете каза: "Колко сме доволни, че живеем". А другото отговори: "Светът е прекрасен".
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.