Миналата година на Великден в дома на професор Тибола от шоколаденото яйце знаете ли какво изскочило? Изне­нада: космическо пиленце, подобно по всичко на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и една теле­визионна антена на фуражката.
     Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновре­менно: «О!» и после не намерили други думи.
     Пиленцето се оглеждало недоволно.
     — Колко сте изостанали на тази планета — забеля­зало то. — Тука е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.
     — Този месец ли? —попитал професор Тибола.
     — Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двадесет и пет години.
     Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:
     — Каква неприятност! Каква отвратителна неприят­ност.
     — Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.
     — Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.
     — Но ние купихме това яйце от сладкарницата.
     — Нищо не разбирате вие. Това яйце в действител­ност е космически кораб, маскиран като великденско яйце,
а аз, неговият комендант, маскиран като пиленце.
     — А екипажът?
     — Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.
     — Ех, полковник е повече от капитан.
     — Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.
     — Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.
     — Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.
     — Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на поли­цията?
     — Идете, идете, моля ви се, да разказвате за косми­ческото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.
     — И това е право. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.
     — Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двадесет и пет години.
     — Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.
     — Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме на­пред във времето с двадесет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.
     — Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.
     —Чисто съвпадение — отсъдило космопилението. — Ще се нарича Джино и ще бъде на тридесет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.
     — Я гледай, гледай —казал Джино.— тъкмо моята възраст.
     — Не ме прекъсвайте непрекъснато — извикал строго комендантът на космическото яйце. — Както ви обяснявах, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги надзираваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.
     — Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?
     — Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съще­ствува, четвърто…
     —Извинявайте, коменданте — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?
     — Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джи­но Тибола.
     — Но това съм аз!- подскочил синът на професора. – Ура!
     — Какво ура? – извикала госпожа Луиза. – Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…
     Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.
     — Ура! Мисията ми е изпълнена. След 25 години ще мога да си ида у дома!
     — А яйцето? – попитала с въздишка сестричката на Джино.
     — Веднага ще го изядем, разбира се.
     Така и направили.