Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
     "Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…"
     Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
     — Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
     Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
     Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
     — Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
     Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
     Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
     Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
     — Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
     — Не желая да узная — отвърнала продавачката.
     — Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
     Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
     Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
     Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
     — Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
     Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
     — Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
     — Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
     — Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
     Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
     — Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
     Слязъл бавно по стълбите на двора.
     — Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
     Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
     Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
     — Но аз вас никога не съм ви виждал.
     — Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
     — Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
     — Мамо, виждаш ли ме?
     — Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
     — Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
     — Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
     Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
     — Вие ме спасихте — казал той.
     — Е, не преувеличавай — казало старчето.