top of page

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

Джани Родари   - "Приказки по телефона "

Съдържание

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 34 - "Невидимият Тонино"

     Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
     "Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…"
     Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
     — Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
     Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
     Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
     — Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
     Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
     Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
     Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
     — Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
     — Не желая да узная — отвърнала продавачката.
     — Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
     Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
     Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
     Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
     — Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
     Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
     — Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
     — Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
     — Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
     Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
     — Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
     Слязъл бавно по стълбите на двора.
     — Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
     Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
     Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
     — Но аз вас никога не съм ви виждал.
     — Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
     — Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
     — Мамо, виждаш ли ме?
     — Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
     — Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
     — Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
     Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
     — Вие ме спасихте — казал той.
     — Е, не преувеличавай — казало старчето.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 35 - "Много въпроси"

     Имало някога едно детенце, което задавало много въпроси и това, разбира се, не е нещо лошо, то дори е нещо хубаво. Но да се отговаря на въпросите на това детенце било трудно.
     Например то питало:
     — Защо чекмеджетата имат маси?
     Хората го гледали и понякога отговаряли:
     — Чекмеджетата служат, за да се поставят вътре при­бори.
     — Зная за какво служат чекмеджетата, но не зная защо чекмеджетата имат маси.
     Хората поклащали глави и отминавали. Веднаж де­тенцето попитало:
     — Защо опашките имат риби?
     Друг път задало въпроса:
     — Защо мустаците имат котки?
     Хората поклащали глава и отивали да си гледат ра­ботата.
     Детенцето растяло и не преставало да задава въпроси. Станало мъж, но и той ходел нагоре-надолу да пита това и онова. Тъй като никой не му отговарял, той се оттеглил в къщичка на върха на една планина и през цялото време измислял въпроси, които си записвал в тетрадка, после размишлявал, за да намери отговори, но не ги намирал.
     Записвал си например:
     "Защо сянката има бор?"
     "Защо облаците не пишат писма?"
     "Защо пощенските марки не пият бира?"
     От писане на много въпроси го заболявала глава, но той не обръщал внимание. Пораснала му и брада, но той не си я отрязал. Дори си задал въпроса:
     "Защо брадата има лице?"
     Изобщо бил голям феномен. Когато умря.л, един учен се заел да го изследва и открил, че този същия човек като малък бил свикнал да си обува чорапите наопаки и не бил успял нито веднаж да си ги сложи както трябва и така не успял да се научи да задава правилно въпросите. На много хора се случва същото.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 36 - "Добрият Джилберто"

     Добрият Джилберто имал голямо желание да се учи и затова много внимавал какво казват големите.      Веднаж чул една жена да казва:
     — Гледайте Филомена колко много обича майка си: би й носила вода в ушите си.
     Добрият Джилберто се замислил: «Прекрасни думи. Искам просто да ги науча наизуст».
     Скоро след това майка му заръчала:
     — Джилберто, иди да ми донесеш кофа вода от чеш­мата.
     — Веднага, мамо — казал Джилберто. Но си мислел: "Искам да.покажа на мама колко я обичам.  Вместо в кофа ще й донеса вода в ушите си."
     Отишъл на чешмата, подложил глава и напълнил с вода едното си ухо. Събрало се колкото напръстник и за, да занесе в къщи тази вода, Джилберто трябвало да ходи изкривен.
     — Иде ли водата? —викала майка му, която искала да пере.
     — Веднага, мамо — отговорил Джилберто задъхан. Но за да отговори, изправил глава и водата се изсипала от ухото му и се стекла по врата му. Изтичал отново на чеш­мата и напълнил другото си ухо: събирало и то колкото първото и добрият Джилберто трябвало да държи главата си изкривена на другата страна. Преди да стигне до къщи, водата пак се разляла.
     — Иде ли водата — попитала майка му, вече ядосана.
     "Може би ушите ми са много малки" —помислил си натъжен добрият Джилберто. Междувременно майка му била загубила търпение, помислила, че Джилберто се е заиграл на чешмата и му ударила два плесника, по един за всяко ухо. Горкият добър Джилберто!
     Трябвало да се примири с плесниците и решил друг път да носи вода с кофа.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 37 - "Думата "плача""

     Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
     Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача".
     Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали.
     — Госпожо, какво значи това?
     — Дали е древно украшение?
     — Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
     — Прилича на вода — казал един ученик.
     — Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката.
     — Може би преди употреба са я възварявали?
     Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 38 - "Лакомата треска"

     Когато момиченцето е болно, трябва и куклите му да се разболяват, за да му правят компания, дядото ги пре­глежда, предписва им подходящи лекарства и им прави много инжекции с една химикалка. — Това дете е болно, докторе.
     — Яда видим. Е, да, струва ми се, че има тежък мърморит.
     — Опасно ли е?
     — Много. Дайте му да пие от този сироп от син молив и му направете масажи с книжка от анасонов бонбон.
     — А това детенце, не ви ли се струва и то болнаво?
     — Много е болно, вижда се без бинокъл.
     — Какво му е?
     — Малко хрема, малко хремичка и двеста грама остър ягодит.
     — Майчице! Ще умре ли?
     — Няма опасност. Дайте му тези таблетки от глупидин, разтворени в мръсна вода, но употребете зелена чаша, защото червените чаши ще предизвикат зъбобол.
     Едно утро момиченцето се събужда здраво, докторът му казва, че може да стане, но дядото иска лично да го прегледа, докато майката приготвя дрехите.
     — Я да чуем сега. . . кажи трийсет и три. . . кажи перепепе. . . опитай се да пееш. . . готово: имаш една истин­ска лакома треска.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 39 - "Неделя сутрин"

     Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се из къщи по пижама и към единадесет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.
     Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с хидрофилен памук, шишенцето сденатуриран спирт, пликче­то с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.
     — Какво има? — питал господин Цезар, като си са­пунисвал лицето. Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя още употребявал както някога сапун и ножчета.
     — Какво има?
     Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.
     — Е?
     — Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.
     — А, вярно — казвал господин Цезар.
     — Но да не се порежеш нарочно както миналата не­деля — казвал строго Франческо, — иначе не играя.
     — Разбира се — казвал господин Цезар.
     Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но то е трудно, почти невъз­можно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драско­тина и Франческо можел да влезе в действие. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.
     Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си и Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 40 - "Заспиване, събуждане"

     Имало едно време едно момиченце, което всяка вечер, тъкмо когато идвало време да си ляга, ставало съвсем мъ­ничко.
     — Мамо — казвало то, — аз съм мравка.
     И майка му разбирала, че е време да го сложи да спи.
     Като изгрявало слънцето, момиченцето се събуждало, но още било мъничко, цялото се събирало навъзглавницата и дори оставало свободно място.
     — Ставай — казвала майка му.
     — Не мога — отговаряло момиченцето, — не мога, още съм много малка. Сега съм като пеперуда.      Почакай да порасна.
     И след малко възкликвало:
     — Ето сега пак пораснах!
     С вик изскачало от леглото и започвал новият ден.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 41 - "Кристалният Джакомо"

     Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
     Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
     Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
     Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
     Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кри­сталният Джакомо" и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
     За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
     Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
     Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние – Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
     Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
     Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 42 - "Маймуни на път"

     Един ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
     — Какво се вижда?
     — Клетката на лъва, басейна на тюлените и къщата на жирафа.
     — Колко е голям светът, колко е поучително да се пътува.
     Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
     — Какво се вижда сега?
     — Къщата на жирафа, басейна на тюлените и клет­ката на лъва.
     — Колко е чуден светът, колко е поучително да се пътува.
     Тръгнали отново на път и спрели чак по залез.
     — Какво има за гледане?
     — Клетката на лъва, къщата на жирафа и басейна на тюлените.
     — Колко е досаден светът: все едни и същи неща се виждат. Не е нужно да се пътува.
     Разбира се, че така не е нужно — пътували, пътували, но не били излезли от клетката и само обикаляли в кръг като конете на някоя въртележка.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 43 - "Господин Мързелан"

     Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
     — Помощ! Земетресение!
     Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мото­циклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
     — Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
     Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувстви­телността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
     — Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
     Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
     Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
     — Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
     Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвър­лил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
     Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие.

Джани  Родари- "Приказки по телефона"

приказка 44 - "Човекът, който искал да открадне Колизея"

     Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
     Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: "Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял." И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
     — Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
     Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
     — Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
     Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: "Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай."
     Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
     — Мое! Мое!
     Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо "мое", но не му достигнали силите.

приказка36
приказка37
приказка38
приказка39
приказка40
приказка41
приказка42
приказка43
приказка35
приказка44
приказка34
съдържание

© 2015 SunnySmiles. Proudly created with Wix.com

  • White Google+ Icon
  • Twitter Clean
  • w-facebook
bottom of page