Джани Родари- "Приказки по телефона"
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 45 - "Асансьор за звездите"
На тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като пазел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния достъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през прозореца» — прибавил един сприхав глас, който бил на стария маркиз Венанцио, ужаса на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъпните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в кабината на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той още държал таблата с поръчките и цялата работа била доста смешна, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изключителна бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене «Италия» натиснал един бутон на асансьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очертания и докато Земята от космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на подноса — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да натисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел надпис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите пеш. Почукал на апартамент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява домашните поръчки…
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 46 - "Тролейбус № 75"
Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квартала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поляните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един господин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и протестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя делото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази работа, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шосето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще пристигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче циклами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си откъснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг открил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се отдалечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовниците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрелките не се били движили. Било подарено време, малка добавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикламите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вестника и най-отгоре на него ясно и точно била написана датата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 47 - "Кучешкото село"
Имало някога едно чудновато селце. Състояло се всичко на всичко от деветдесет и девет къщички. Всяка къщичка си имала градинка с ограда, зад оградата лаело куче.
Да дадем един пример. Фидо бил кучето на къщичка номер едно и ревниво пазел живеещите в нея. Той вършел работата си както трябва: усърдно лаел всеки път, когато виждал да минава някой от жителите на другите деветдесет и осем къщички — мъж, жена или дете. Същото правели и другите деветдесет и осем кучета и се скъсвали да лаят ден и нощ, защото по улиците винаги се намирал някой.
Ето друг пример. Господинът, който живеел в къщичка номер деветдесет и девет, връщайки се от работа, трябвало да мине край деветдесет и осем къщички и значи деветдесет и осем кучета му показвали зъбите си, лаели след него и му давали да разбере, че с удоволствие биха раздрали дъното на панталоните му. Същото се случвало и на жителите на другите къщички и тъй винаги имало уплашен минувач.
Представете си какво ставало, когато идвал някой другоселец. Тогава всичките деветдесет и девет кучета лаели едновременно, деветдесет и девет стопанки излизали да видят какво става, после изтичвали обратно в къщи, залоствали вратата, спускали ролетката и застанали смълчани зад прозорците, наблюдавали, докато външният човек си заминел.
От непрекъснатото слушане на кучешки лай жителите на това село малко по малко оглушали и отвикнали да разговарят помежду си. Освен това нямало кой знае какво да си казват.
И тъй като мълчали непрекъснато и се мусели, те се отучили да говорят. Накрая самите собственици на къщите започнали да лаят като кучетата си. Те може би вярвали, че говорят, но щом отворели уста, се чувало само нещо като «бау-бау», от което кожата на оня, който слушал, ставала като на гъска. И така, лаели кучетата, лаели мъжете и жените, лаели децата, докато си играели. Деветдесет и деветте къщички заприличали на деветдесет и девет кучкарника. Ама пък хубави били тия къщички, имали си чистички перденца зад стъклата и дори балконите били украсени с мушкато и кактуси!
Веднъж в селото попаднал Джованино Денгуба по време на едно от своите знаменити пътешествия. Деветдесет и деветте кучета го посрещнали с концерт, от който би започнал да нервничи и воденичен камък. Джованино попитал нещо една жена и тя му отговорила с лай. Обърнал се към някакво детенце — то му отвърнало с вой.
– Разбрах — заключил Джованино. — Това е епидемия.
Пожелал да отиде при кмета. Казал, му:
– Бих могъл да ви предложа едно сигурно лечебно средство. Първо, накарайте да съборят всички огради: цветята могат да си растат прекрасно и без решетки. Второ, пратете кучетата на лов, ще им бъде по-весело и ще станат по-възпитани. Трето, обявете хубав празник с танци и след първия валс отново ще се научите да приказвате.
Кметът отговорил:
– Бау! Бау!
– Разбрах — казал Джованино, — най-зле е болен оня, който си мисли, че е здрав.
И отишъл да си гледа работата.
Нощем, ако чуете да лаят много кучета в далечината, знайте, че може би това са кучета като кучета, но може и да са жителите на онова необикновено селце.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 48 - "Бягството на Пулчинела""
Пулчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земята и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не пропускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карамфил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свободен: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не могат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 49 - "Зидарят от Валтелина"
Един младеж от Валтелина, като не намерил работа в родината си, емигрирал в Германия и тъкмо в Берлин го приели на една постройка като строителен работник. Марио – така се казвал младежът – бил много доволен: работел много, ядял малко и това, което припечелвал, отделял настрана, за да се ожени. Веднъж обаче, докато изливали основите на една нова постройка, скелето се счупило, Марио паднал в кофража с железобетон, загинал и не било възможно да извадят тялото му.
Марио умрял, но не усещал никаква болка. Бил затворен в една от колоните, които крепели голямата постройка, малко му било тясно, но като изключим това, мислел и чувствувал както преди. Когато свикнал с новото си положение, можал дори да отвори очи и да погледне къщата, която растяла около него. Имал чувството, че сам крепи новото здание и от това му олеквало, загдето не можел да изпрати вест за себе си нито в къщи, нито на клетата си годеница.
Тъй както бил скрит в дълбочината на основите, никой не можел да го види или дори да предположи, че той е там, по това за Марио нямало значение.
Къщата израснала до покрива, сложили й врати и прозорци, апартаментите били продадени и купени, обзаведени с мебели и накрая дошли да живеят много семейства. Марио опознал всички живущи — възрастните и децата. Когато децата лазели по пода и се учели да ходят, гъделичкали го по ръката. Когато девойките излизали по балконите или се показвали на прозорците, за да видят своите любими, Марио чувствувал върху собствената си буза мекото докосване на русите им коси. Вечер чувал разговорите на семействата, събрани около масата, нощем кашлицата на болните, преди зори звъненето на будилника на един фурнаджия, който ставал пръв. Животът на къщата бил животът на Марио, радостите на къщата, етаж по етаж, и нейните болки, стая по стая, били негови радости и болки.
Но ето, че един ден избухнала войната. Започнали бомбардировките над целия град и Марио чувствувал, че и неговият край приближавал. Една бомба ударила къщата и я съборила. Останала безформена купчина от развалини, счупени мебели, смачкана покъщнина, под която останали да спят завинаги жени и деца, изненадани в съня си.
Чак тогава Марио наистина умрял, защото умряла къщата, родена от неговата гибел.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 50 - "Одеялото на войника"
Като свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одеялото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, никога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хармоника и плетели кошници от върбови клонки, когато спирали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 51 - "Кладенецът на Кашина Пиана"
Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига. Всяко от единадесетте семейства край кофата за вода в къщи си държало, и свое въже. Който отивал да тегли вода, го откачал, навивал го на ръката си и го носел на кладенеца. Когато си извадел вода, откачал го от макарата и ревниво си го отнасял в къщи. Един-единствен кладенец и единадесет въжета. Ако не вярвате, идете да питате и ще ви разкажат, както разказаха на мене, че тези единадесет семейства не се погаждали, непрекъснато се дразнели и били готови, вместо да си купят заедно една хубава верига, да я закрепят на макарата и да си служат всички с нея, по-скоро да запълнят кладенеца с пръст и плевели.
Избухнала войната и мъжете от Кашина Пиана отишли под знамената, като поръчали на жените си много неща и между другото да внимават да не им откраднат въжетата. После дошло германското нашествие, мъжете били далече, жените се страхували, но единадесетте въжета били винаги на сигурно място в единадесетте къщи.
Веднаж едно дете от махалата отишло в гората, за да събере наръч дърва, и чуло стон от един храст. Стенел един партизанин, ранен в крака, и детето изтичало да повика майка си. Жената се уплашила, закършила ръце, но после казала:
— Ще го занесем в къщи и ще го крием. Да се надяваме, че някой ще помогне на татко ти – войника, ако има нужда. Не знаем дори къде е, ако е още жив.
Скрили партизанина в хамбара и повикали лекаря, като му казали, че го викат за старата баба. По жените от махалата били видели бабата сутринта, тя била здрава като петле, и разбрали, че има нещо скрито-покрито. Преди да изтекат двадесет и четири часа, цялата махала узнала, че има ранен партизанин. Един стар селянин казал:
— Ако узнаят немците, ще дойдат тук и ще ни избият. Всички ще свършим зле.
Но жените не разсъждавали така. Те мислели за далечните си мъже и мислели, че и те може би са ранени и трябва да се крият, и въздишали. На третия ден една жена взела една наденичка от току-що заклано прасе, занесла я на Катерина, която била жената, дето скрила партизанина, и й казала:
— Бедничкият, навярно има нужда да закрепне. Дайте му тази наденичка.
След малко дошла друга жена с бутилка вино, после трета с плик жълто брашно за качамак, после четвърта с парче сланина и преди да падне вечерта, всички жени от махалата посетили къщата на Катерина, занесли по някакъв подарък за партизанина, видели го и си избърсали по една сълза.
И през цялото време, докато раната заздравявала, всичките единадесет семейства на махалата се отнасяли към партизанина, като че бил техен син. Не му липсвало нищо. Партизанинът оздравял, излязъл на двора да се погрее на слънце, видял кладенеца без въже и много се учудил. Жените, като се изчервявали, му разказвали, че всяко семейство си има въже, но обясненията им не го задоволили. Трябвало да кажат още, че се мразят, но това вече не било вярно, защото били страдали заедно и заедно били помагали на партизанина. Следователно, без да знаят още, били станали приятелки и сестри и нямало вече причина да държат единадесет отделни въжета.
Тогава решили да купят една верига с пари, събрани от всички семейства, и да я закрепят на макарата. Така и направили. Партизанинът изтеглил първата кофа вода и било много тържествено, като откриване на паметник. Същата вечер партизанинът, напълно оздравял, заминал за планината.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 52 - "Къщи и дворци"
Отидох в старопиталището да видя един стар зидар. От много години не се бяхме виждали.
— Попътува ли? — попита ме той.
— Да, бях в Париж.
— Париж, а? И аз съм бил там преди много години. Строихме хубава къща точно на брега на Сена. Кой знае кой живее сега в нея. После къде беше?
— Бях в Америка.
— Америка, а? И аз съм бил там преди много години, кой знае преди колко. Бил съм в Ню Йорк, Буенос Айрес, Сан Паоло, Монтевидео, навсякъде строихме къщи и дворци и слагах знаме на покривите. В Австралия бил ли си?
— Не, още не съм бил.
— А аз съм бил. Тогава бях млад и още не зидах, носех кофата с вар и забърквах хоросан. Строяхме вила за един господин от ония места. Симпатичен господин. Спомням си, че веднъж ме попита как се готвят макарони и записваше всичко, каквото му казвах. В Берлин бил ли си?
— Не още.
— Ех, аз съм бил там, преди да се родиш. Хубави къщи строяхме, хубави и здрави къщи. Кой знае дали още са здрави. В Алжир бил ли си? А в Кайро, в Египет?
— Искам това лято да отида.
— Е, ще видиш навсякъде хубави къщи. Не ти се хваля, но моите стени винаги са били идеално прави и моите покриви не пропускат капка вода.
— Кой знае колко къщи сте построили…
— Ех, има, не казвам, че няма, има някоя и друга по света.
— А вие имате ли си къща?
— Ех, от правене на къщи за другите останах си без къща. Нали виждаш, че съм в старопиталище? Тъй върви светът.
Да, тъй върви светът, ама не е справедливо.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 53 - "Учителят Гароне"
Новости, новости, навсякъде новости. Феята Бефана пристигна тази година на борда на ракета със седемнадесет степени и на всяка степен имаше по един гардероб, пълен с подаръци, и пред всеки гардероб имаше по един електронен робот с всички адреси на децата. Не само на добрите, но на всички, защото лоши деца няма, най-после феята Бефана успя да научи това.
Новост и в Карнавала: старият Пулчинела облече космически костюм, Джандуя хвърляше конфети от един сребърен «спутник», дамичките Рококо и Синята Фея следваха процесията на маскираните с хеликоптер.
Новост и за Великдена. Чупим шоколаденото яйце и какво изскача? Изненада: едно марсианско пиленце с антена на фуражката. Яйцето било летящо яйце.
Новини навсякъде. Защо тогава учителят Гароне, внук на оня симпатичен Гароне от книгата «Сърце», е толкова тъжен?
— Драги господин Джани — казва той, — и на мене новостите ми доставят удоволствие. Какви хубави машини има във фабриките, какви хубави звездолети — в небето. И хладилникът, колко хубаво изобретение е наистина. Но видяхте ли моето училище? То си е същото, както по времето на моя дядо Гароне и на неговите другари Мураторино, Де Росси и пакостника Франти. И помен няма там от хубави машини. Същите чинове, издраскани и неудобни, от едно време. Бих искал училището ми да е хубаво като хубав телевизор, като хубав автомобил. Но кой ми помага?
1 Феята Бефана лети над покривите около Нова година и подобно на Дядо Мраз оставя подаръци на децата.
2 Пулчинела, Джандуя и други са постоянни герои на стария италиански куклен театър.
3 Книга от Едмондо де Атиичис
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 54 - "Планета на истината"
Страницата, която следва, е преписана от един учебник по история за училищата на планетата Мун и разказва за големия учен на име Брун (забележете, че там всички думи завършват на «ун»: например не се казва «луна», а «лун», не — "качамак", а «качамун» и т. н.). Ето тази страница: «Изобразителят Брун живял две хиляди години, сега е консервиран в един хладилник, от който ще бъде размразен след 49 000 века и отново ще заживее. Още бил пеленаче, когато открил машина за правене на дъга, която работела с вода и сапун, само че вместо обикновени сапунени мехури излизали дъги — всякакъв размер, които можели да се опват от единия до другия край на небето и служели за разни неща, например за сушене на пране. В забавачницата, като играел с две пръчици, той открил бургия за правене на дупки във водата. Това откритие било високо оценено от рибарите, които го използували, за да убиват времето, когато рибата не кълвяла.
В първо отделение изобретил: машина за гъделичкане на крушите, тиган за пържене на лед, везни за теглене на облаците, телефон за разговаряне с камъните, музикален чук, който свирел прекрасни симфонии, докато забивали пирони с него, и направил още многб други открития.
Твърде дълго ще е да изреждаме всичките му изобретения. Ще споменем само най-прочутото — машината за казване на лъжи, която работела с жетони. За всеки жетон можело да се чуят четиринадесет хиляди лъжи. Машината била заредена с всички лъжи на света; тези, които вече са казани, ония, които хората измислят сега, и всички други, които биха могли да бъдат намислени по-нататък. След като машината издекламирала всички възможни лъжи, хората били принудени да казват винаги истината. Затова нашата планета Мун наричат още „Планета на истината”.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 55 - "Подвижният тротоар"
На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар и се движи бавно, за да могат хората да погледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.