Джани Родари- "Приказки по телефона"
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 12 - "Собственикът на град Стокхолм"
На пазара в Гавирате се срещат едни такива хитреци, дето продават всичко: по-способни продавачи от тях не зная дали има някъде по света.
Един петък дошло някакво човече, което продавало странни неща: Мон Блан, Индийския океан, Лунните морета и така сладко приказвало, че след час му останал за продан само град Стокхолм.
Купил го един бръснар срещу подстригване с фрикция. Бръснарят заковал между двете си огледала удостоверението, на което било написано: «Притежател на град Стокхолм» и Гордо го показвал на клиентите, като отговарял на всичките им въпроси.
— Град в Швеция, дори е самата столица. – Има почти един милион жители и, разбира се, всички те са мои. Има и море, естествено, но не зная кой е собственикът.
Малко по малко бръснарят събрал пари и миналата година отишъл в Швеция, за да посети своята собственост. Град Стокхолм му се видял прекрасен, а шведите — изключително добре възпитани. Те не разбирали дума от това, което бръснарят казвал, а той не разбирал и половин дума от онова, което му отвръщали.
— Аз съм собственикът на града, знаете ли? Съобщиха ли ви вече?
Шведите се усмихвали и казвали «да, да», защото не разбирали, но били учтиви. Бръснарят потривал ръце доволен.
— Такъв град само за едно подстригване с фрикция! Просто евтино съм го купил.
Но той се лъжел, бил платил твърде висока цена. Защото всяко дете, което дойде на тоя свят, притежава целия свят и не трябва да заплаща дори стотинка за него, тряб-ва само да запретне ръкави, да протегне ръце и да си го вземе.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 13 - "Носът на краля"
Веднъж Джованино Денгуба решил да отиде в Рим и да пипне носа на краля. Приятелите му искали да го разубедят и казвали:
— Внимавай, това е опасна работа. Ако кралят се разсърди, ще загубиш собствения си нос заедно с главата.
Но Джованино бил упорит. Още докато готвел куфара си, отишъл, за да се поупражни, при свещеника, кмета и фелдфебела на карабинерите. Пипнал носовете на тримата толкова внимателно и ловко, че те и не забелязали.
"Ето че не е трудно" — помислил си Джованино.
Като стигнал до близкия град, поискал да му покажат къщата на губернатора, на председателя и на съдията и отишъл да посети тия знатни хора. Пипнал и техните носове с един пръст или с два. Тия знатни хора малко се обидили, защото Джованино изглеждал възпитан и знаел да говори по почти всички въпроси. Председателят се поядосал и извикал:
— Какво, искаш да ме хванеш, за носа ли?
— Моля ви се, нищо подобно — казал Джованино, — имаше една муха.
Председателят се огледал, не видял ни мухи, ни комари, но междувременно Джованино се поклонил набързо и си отишъл, без да забрави да затвори вратата.
Джованино имал един бележник, в който държал сметка за носовете, които успял да докосне. Все важни носове.
В Рим обаче сметката на носовете тъй бързо пораснала, че Джованино трябвало да си купи голяма тетрадка. Достатъчно било да се разхожда по улицата и бил сигурен, че ще срещне чифт превъзходителства, някой заместник-министър и десетина главни секретари. Да не говорим за председателите: имало повече председатели, отколкото просяци, всички тези луксозни носове били съвсем под ръка. Техните собственици всъщност вземали докосването на Джованино Денгуба за оказване на почит към техния авторитет и някои дори стигнали дотам, че наредили на своите подчинени да правят същото, като кимали:
— Отсега нататък, вместо да ми се покланяте, ще ме пипате по носа. Това е по-модерен и по-рафиниран обичай.
Подчинените отначало не смеели да протягат ръка към носовете на своите началници. Но началниците ги окуражавали с такива широки усмивки, че всички взели да докосват, пипат, иощипват високопоставените носове: те ставали лъскави и червени от задоволство.
Джованино не бил забравил главната си цел, която била да пипне носа на краля, и само чакал сгоден случай. Това станало но време на една процесия. Джованино забелязал, че от време на време някой от присъствуващите излизал от Тълпата, скачал на стъпалото на кралската каляска и пре-давал на краля плик, навярно молба, която кралят усмих-нат подавал на своя пръв министър.
Когато каляската приближила, Джованино скочил на стъпалото и докато кралят му отправял предразполагаща усмивка, му казал:
— С разрешение — протегнал ръка и с края на пръста си докоснал върха на носа на негово величество.
Кралят удивен си хванал носа, отворил уста да каже нещо, но Джованино с един заден скок се намерил на сигурно място сред тълпата. Избухнали силни ръкопляскания. И веднага други граждани побързали с въодушевление да последват примера на Джованино: скачали върху каляската, улавяли краля за носа и го разклащали.
— Нов начин за изразяване на почит, ваше величество — мърморел усмихнат първият министър в ухото на краля.
По на краля не му било чак толкова до усмивки: носът го заболял и започнал да капе, той нямал достатъчно време дори да го обърше, защото верните му поданици не му давали да си отдъхне и весело продължавали да го хващат за носа.
Джованино се върнал на село доволен.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 14 - "Знаменитият валеж в Пьомбино"
Веднъж в Пиомбино заавалели бонбони. Падали като големи зърна град, но били с различни цветове: зелени, розови, виолетови, сини. Едно дете налапало зелено зърно ей тъй, за опит, и открило, че ухае на мента. Друго дете опитало червено зърно — то миришело на ягода. — Бонбони! Бонбони!
И всички се втурнали по улиците да си пълнят джобовете. Но не успявали да съберат всичко, защото валяло силно.
Градовалежът траял кратко, но оставил улиците покрити с килим от благоуханни бонбони, които скърцали под краката. Учениците на връщане от училище намерили достатъчно, за да си напълнят чантите. Стариците си били направили хубави вързопчета от кърпите, които носят на главите си.
Знаменит ден било.
И сега много хора чакат от небето да завалят бонбони, но оня облак не е минавал вече нито над Пиомбино, нито над Торино и може би няма да мине дори над Кремона.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 15 - "Въртележката в Чезенатико"
Веднъж в Чезенатико, на брега на морето, пристигнала една въртележка. Имала всичко на всичко шест коня и шест червени джипа, малко овехтели за децата с по-модерни вкусове. Човечето, което я въртяло, бутайки я с ръце, било дребно, мьршаво, мургаво и имало лице на човек, който яде веднъж на три дена. Изобщо не била кой знае каква въртележка, нo на децата изглеждала направена от шоколад, защото стояли все около нея и измисляли хитрости, за да се качат.
— Какво има в тая въртележка, мед ли? — си казвали майките. И предлагали на децата:
— Хайде да отидем да видим делфините в канала, хайде да отидем да седнем в онази сладкарница с люлеещи се пейки.
Къде ти: децата искали въртележката, та въртележката. Една вечер някакъв възрастен господин, след като настанил внука си в джипа, сам се качил на въртележката и седнал тъкмо на един дървен кон. Било му неудобно да седи там, защото краката му били дълги и стъпалата му докосвали дъските, смеел се. Но щом човечето започнало да върти въртележката, станало нещо чудно: възрастният господин се намерил в миг на височината на небостъргача в Чезенатико, конят му галопирал из въздуха, насочил муцуна право срещу облаците. Погледнал господинът надолу и видял цяла Романя, после цяла Италия, после цялата Земя, която се отдалечавала под копитата на кончето и скоро се превърнала в една синкава въртележка и се въртяла, въртяла и показвала един след друг континентите си и океаните, нарисувани като на географска карта.
— Къде ли отиваме? — попитал се старият господин. В тоя миг пред него минало внучето му, хванало кормилото на стария, червен, малко обезцветен вече джип, превърнал се в космическо превозно средство. И след него в редица всички други деца, спокойни и сигурни на своят; орбита като изкуствени спътници.
Кой знае къде било човечето от въртележката, обач се чувала още плочата, която свирела някаква лоша ча-ча: всяко возене на въртележката траяло цяла плоча.
— Значи има някакъв трик — казал си старият господин. — Това човече трябва да е магьосник.
После си помислил:
— Ако за една плоча направим пълна обиколка на Земята, ще бием рекорда на Гагарин.
Сега космическият керван летял над Тихия океан с всичките му островчета, Австралия с кенгурата, които подскачали, Южния полюс, където милиони пингвини седели с вдигнат нос. Но нямало време да се преброят — вместо тях се виждали вече американските индианци. Те давали сигнали с пушек и ето небостъргачите на Ню Йорк, ето и само един единствен небостъргач — който бил на Чезенатико. Плочата била свършила. Старият господин се огледал втрещен: той пак бил на старата мирна въртележка на брега на Адриатика и мургавото и мършаво човече спирало внимателно, без рязка промяна на скоростта.
Старият господин слязъл, залитайки.
— Слушайте… — казал той на човечето. Но то нямало време да му обръща внимание, други деца били заели кончетата и джиповете, въртележката отново потегляла за нова обиколка на света.
—Вижте… — извикал старият господин малко ядосан.
Човечето не го и погледнало. То тикало въртележката, виждали се да обикалят веселите лица на децата, които търсели тия на родителите си, затворени в кръг, всички с насърчителна усмивка.
Дали е магьосник това човече за две пари? Дали е магическа тая несигурна машинка под звуците на една лоша ча-ча?
— Карай! — заключил старият. — По-добре е да не споделям с никого. Може би ще ми се смеят зад гърба и ще ми кажат:
— Не знаете ли, че на вашата възраст е опасно да се качвате на въртележка, защото ще ви се завие свят?
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 16 - "Историята на царство Лапандия"
В далечната старинна страна Лапандия, на изток от херцогството Пияния, царувал пръв Лапан Храносмилателя, наречен така, защото след като изгълтвал макароните си, изяждал и чинията и прекрасно смилал всичко.
Наследил трона му Лапан Втори, наречен Трилъжици, защото, докато лапал чорба, употребявал три сребърни лъжици едновременно: по една държал във всяка ръка, третата я държала царицата и тежко й, ако не била препълнена.
След него поред се възкачили на трона на Лапандия, който бил поставен зад денонощно подредена маса.
Лапан Трети, наречен Ордьовър.
Лапан Четвърти, наречен Паниран Шницел.
Лапан Пети, Гладния.
Лапан Шести, Плющящите уши.
Лапан Седми, наречен «Има ли още», който изял дори короната, която била от ковано желязо.
Лапан Осми, наречен Коричка Кашкавал, който като не намерил нищо за ядене на масата, глътнал покривката.
Лапан Девети, наречен Железния Търбух, който изла-пал трона с всички възглавници.
Така династията свършила.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 17 - "Алиса пада в морето"
Веднъж Алиса Търкуланка отишла на морето, влюбила се в него и не искала да излезе от водата.
— Алиса, излез от водата — викала я майка й.
— Ето, ида — отговаряла Алиса. Но си мислела. "Ще остана във водата, докато ми пораснат перки и стана риба."
Вечер, преди да си легне, си гледала раменете в огледалото, за да види дали й растат перки или поне някоя сребърна люспа. Но откривала само песъчинки, ако не се била измила добре на душа.
Една сутрин слязла на плажа по-рано от обикновено и срещнала едно момче, което събирало морски таралежи и миди.
Хлапакът бил рибарски син и морските работи ги разбирал много.
— Знаеш ли как може човек да стане риба? — попитала го Алиса.
— Веднага ще ти покажа — отговорило момчето.
То оставило на един камък кърпичката, с която събирало таралежите и мидите, и се хвърлило в морето. Минала една минута, минали две, момчето не се появявало на повърхността. Но ето че се появил един делфин, който се премятал между вълните и хвърлял весели пръски във въздуха. Делфинът дошъл да си играе между краката на Алиса и тя не изпитвала ни най-малък страх.
След малко делфинът с един изящен удар на опашката избягал. На негово място се появило момчето, което събирало морски таралежи, и се усмихнало:
— Виждаш ли колко е лесно?
— Видях, но не зная дали аз ще мога.
— Опитай!
Алиса се хвърлила в морето, като горещо желаела да се превърне в морска звезда. Но вместо това паднала в една мида, която се прозявала и веднага затворила черупките си, като пленила Алиса и всичките й мечти.
"Ето отново неприятности" – помислило си момиченцето. Но каква тишина, какво свежо спокойствие там долу и там вътре. Колко хубаво ще е да може човек да живее на дъното като някогашните сирени. Алиса въздъхнала. Сетила се за майка си, която си мислела, че детето е още в леглото, сетила се за баща си, който тъкмо тая вечер трябвало да дойде от града, защото било събота.
– Не мога да ги оставя сами, много ме обичат. Този ще се върна на земята като блъснала с ръце и крака, успяла да отвори мидата и достатъчно, за да изскочи и да се върне на повърхността на водата. Момчето с таралежите било вече далече.
Алиса не разказала на никого какво й се случило.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 18 - "Войната на камбаните"
Имаше едно време една война, една голяма и страшна война, в която умираха много войници от едната и от другата страна. Ние стояхме отсам, нашите неприятели оттатък, стреляхме едни срещу други ден и нощ, но войната беше толкова дълга, че по едно време се свърши бронзът за топове, нямахме вече и желязо за щикове и така нататък.
Нашият военачалник Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум нареди да се свалят всички камбани от камбанариите и да се стопят всички заедно, за да се излее един грамаден топ: един единствен топ, но толкова голям, че с един изстрел да спечелим войната.
За да се повдигне този топ, бяха нужни сто хиляди крана, за да се закара до фронта, бяха необходими деветдесет и седем влака. Свръхгенералът потриваше доволен ръце и казваше:
— Когато моят топ започне.да стреля, неприятелите ще избягат чак на Луната.
Настъпи великият миг. Свръхтопът беше насочен към неприятеля. Ние бяхме натъпкали ушите си с памук, защото гърмежът можеше да ни пукне тъпанчетата и дори евстахиевата тръба.
Свръхгенерал Бомбоне Стрелоне Гръмтрясбум заповяда:
— Огън!
Един артилерист натисна лоста. И внезапно от единия до другия край на фронта се чу едно мощно:
— Дин! Дан! Дон!
Ние измъкнахме памука от ушите си, за да чуваме по-добре.
— Дин! Дан! Дон! — гърмеше свръхтопът. И сто хи ляди пъти ехото го повтаряше по всички долини:
"Дин! Дан! Дон!"
— Огън! изрева Свръхгенералът втори път, – Огън!
Артилеристът натисна наново лоста и наново един празничен концерт от камбани се разнесе от окоп и окоп. Сякаш биеха едновременно всички камбани на пашата родина. Свръхгенералът си скубеше косите от яд и ги скуба, скуба, докато му остана само един косъм.
После настъпи миг тишина. И ето че от другата страна на фронта, като по даден знак, отговори едно весело:
— Дин! Дан! Дон!
Защото трябва да знаете, че и на главнокомандира на неприятелите Смъртмаршал фон Бомбонен Стрелонен Гръмтрясбум било хрумнало да излее един свръхтоп от Камбаните на своята страна.
— Дин! Дан! – ехтеше сега нашият топ.
— Дон! – отговаряше неприятелският и войниците от двете войски изскачаха от окопите, тичаха едни срещу други, танцуваха и викаха:
— Камбаните! Камбаните! Празник е! Мирът избухна!
Свръхгенералът и Смъртмаршалът се качиха на своите автомобили и бягаха, бягаха, докато им се свърши бензинът, но звуците на камбаните все още ги преследваха.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 19 - "Теменужка на Северния полюс"
Една сутрин на Северния полюс белият мечок подуши във въздуха някаква необикновена миризма и обърна внимание на голямата мечка (малката бе негова дъщеря):
— Дали не е дошла някаква експедиция?
Всъщност невръстните мечета откриха теменужката.
Беше една мъничка виолетова теменужка, която трепереше от студ, но продължаваше храбро да насища въздуха с аромат, защото това й беше работата.
— Мамо! Татко! — извикаха мечетата.
— Аз нали казах, че има нещо необикновено — подчерта най-напред белият мечок пред семейството си. — Според мен, това не е риба.
— Не е, разбира се — каза голямата мечка, — но, според мен, не е и птиче.
— И ти имаш право — каза мечокът, след като помисли доста.
Преди да падне вечерта, над целия полюс се разнесе новината: едно странно, малко благоуханно същество с виолетов цвят се появило сред ледената пустиня, то стояло на един крак и не се движело. Дойдоха да видят теменужката тюлени и моржове, от Сибир дойдоха северни елени, от Америка мускусни бикове и от още по-далече — бели лисици, вълци и морски свраки. Всички наблюдаваха непознатото цвете, неговото треперещо стебло, всички вдъхваха аромата му, но пак оставаше достатъчно за ония, които идваха последни да подушат: ароматът все си оставаше, както и в началото.
— За да излъчва толкова аромат — каза една тюленка, — трябва да има цял склад под леда.
— Аз още кога го казах това — възкликна белият мечок, — казах, че има нещо скрито покрито. Не бе казал точно така, но никой не си спомняше.
Една морска сврака, изпратена на Южния полюс да Събере сведения, се върна със съобщението, че малкото благоуханието същество се нарича теменужка и че в някои страни ги има с милиони.
— Сега знаем колкото и преди — забеляза тюленката.
— Как така теменужката се озова тъкмо тук? Ще споделя моята мисъл: чувствувам се малко озадачена.
— Как каза, че се чувствува? — попита жена си белият мечок.
— Озадачена — не знае дали е риба или рак… – Видя ли? — извика белият мечок. — Каквото казах аз.
Тази нощ над целия полюс се разнасяше страховито пукане. Ледовете се тресяха като стъкла и на много места се пукаха. Теменужката излъчи по-силен аромат, сякаш искаше с едно само дихание да стопи ледената пустиня, за да я превърне в синьо и топло море. Или в поля от зелено кадифе. Но това усилие я изтощи. В зори видяха, че е увехнала, превита над стеблото си. Цветът и животът я напуснаха. Преведени с наши думи и на нашия език, последните й мисли трябва да са били следните:
— Ето аз умирам… Но все пак някой трябваше да почне… Един ден теменужките ще пристигнат тук с милиони. Ледовете ще се стопят и тук ще има острови, къщи и деца.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 20 - "Младият рак"
Един млад рак си помислил: "Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея."
Започнал тайно да се упражнява между камъните на родния поток. Първите дни това начинание му струвало големи усилия. Непрекъснато се блъскал, охлузвал бронята си и сам си настъпвал някое краче. Но малко по малко нещата потръгнали, защото има ли желание — човек може всичко да научи.
Когато вече бил напълно сигурен в себе си, той се представил на близките си. Казал им:
— Гледайте сега.
И устремно закрачил напред.
— Сине мой — избухнала в плач майка му, — да не ти хлопа някоя дъска? Опомни се, крачи, както баща ти и майка ти са те учили, ходи като своите братчета, които толкова те обичат.
Неговите братя обаче само се кискали.
Баща му го погледал, погледал строго, па отсякъл:
— Достатъчно. Ако искаш да останеш при нас, върви като другите раци. Ако искаш да постъпваш на своя глава — потокът е голям: тръгвай и не се връщай.
Храброто раче обичало близките си, но твърде много си вярвало, че е на прав път, за да се двоуми: прегърнало майка си, простило се с баща си и своите братя и тръгнало по света.
Минаването му изненадало няколко жаби. Старите клюкарки се били събрали да си побъбрят около едно лилиево листо.
— Светът е тръгнал назад — казала една жаба. Погледнете този рак и кажете — права ли съм?
— Няма вече благопристойност казала друга жаба.
— Уви, уви — завайкала се трета. Но рачето продължило право напред, сега е време да го кажем — по своя път. Ето че чуло да го вика един стар рак с тъжно изражение, застанал край голям камък.
— Добър ден — поздравил младият рак. Старият го съзерцавал продължително, после казал:
— Какво си въобразяваш, че правиш? И аз, като бях млад, вярвах, че мога да науча раците да вървят напред. И ето какво спечелих: живея съвсем сам и хората предпочитат да си отрежат езика, вместо да ми продумат. Послушай ме, докато още не е късно: примири се и прави, каквото Привит другите. Един ден ще ми благодариш за съвета. Младият рак не знаел какво да отговори и си замълчал. Но си рекъл: "Аз имам право".
И като се сбогувал учтиво със стареца, продължил смело пътя си.
Далече ли ще отиде? Ще оправи ли всички криви неща на тоя свят? Ние не знаем това, защото той още крачи, смел и решителен както в първия ден. Можем само да му пожелаем от все сърце:
— На добър път!
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 21 - "Косите на великана"
Някога имало четирима братя. Тримата били дребнички, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му й казвали:
— Колко ти отиват късите коси!
— Ах, истинската красота не в къдриците!
— Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали парите в джобовете си, отивали в кръчмата и оставяли великана да пази колата.
Давали му достатъчно да яде, за да може да работи, а да пие му поднасяли винаги когато бил жаден, но само вино от чешмата.
Един ден великанът се разболял. Неговите братчета от страх, че ще умре, докато още е способен да работи, довели най-добрите лекари на селото да го лекуват, давали му да гълта най-скъпите лекарства и му носели закуската в леглото.
Един му нагласял възглавниците, друг поправял одеялото и му говорели:
– Виждаш ли колко те обичаме? Затова не умирай, не ни натъжавай.
Толкова се тревожели за него, че забравили да наблюдават косите му. Косите имали достатъчно време да порастат, както не били расли никога, и заедно с косите се върнал и умът на пеликана. Той започнал да разсъждава, да наблюдава своите братчета, да смята колко прави две и две и четири и четири. Накрая разбрал колко са били подли, и той глупав, но нищо не казал. Почакал да му се възвърнат силите и една сутрин, докато братчетата му още спели, той станал, вързал ги като салами и ги натоварил на каруцата. Къде ни караш, скъпи братко, къде караш любимите си братчета?
– Сега ще видите. Завел ги на гарата, набутал ги във влака така, както били вързани, и на прощаване им казал само:
– Вървете си и не се показвайте вече по тия места. Достатъчно сте ме лъгали. Сега сам съм си господар.
Влакът изсвирил, колелетата се завъртели, но трите братчета кротко си останали по местата и оттогава никой не ги е видял.
Джани Родари - "Приказки по телефона"
приказка 22 - "Пътят, който не водел никъде"
От края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.
Всички, които Мартино запитвал, казвали все това. Отговорът бил един и същ:
— А, оня път ли? Никъде не води. Няма смисъл да се тръгва по него.
— Ама докъде стига?
— Доникъде не стига.
— Но тогава защо са го правили?
— Никой не го е правил — винаги си е бил там.
— Ама никой ли не е ходил да погледне накъде се отива по него?
— Ей че си твърдоглав! Казва ти се — няма нищо за гледане…
— Да, ама щом никога не сте били, откъде знаете това?
Бил тъй настойчив, че започнали да го наричат Мартино Твърдоглавия, но той не се обиждал и продължавал да се интересува от пътя, който не водел никъде.
Когато пораснал достатъчно, та почнал да пресича улицата, без да подава ръка на дядо си, една сутрин станал рано, излязъл от селото и без да се колебае, поел по тайнствения път. Платното било осеяно с дупки и бурени, но за щастие отдавна не било валяло, та нямало локви. Отляво и отдясно се ширели пространства с храсталаци, но скоро започнали горите. Клоните на дърветата се сплитали над пътя и образували тъмен и прохладен тунел, в който само тук-там прониквал слънчев лъч, за да свети вместо фенер.
Мартино вървял, вървял, тунелът бил безкраен, пътят нямал свършване. Заболели го краката и вече започвал да си мисли, че ще е добре да се върне и ето, че видял куче.
"Където има куче, има къща или поне човек" — помислил си Мартино.
Кучето изтичало срещу него, замахало опашка и му близнало ръцете. После тръгнало по пътя и на всяка крачка се обръщало да види дали Мартино го следва.
— Ида, ида! — обаждал се Мартино, обвзет от любопитство.
Най-после гората се разредила, показало се небето и пътят свършил пред прага на голяма желязна порта.
През решетките Мартино видял замък; вратите и прозорците били отворени, пушек излизал от всички комини, а от един балкон прекрасната стопанка махала с ръка и весело се провикнала:
— Заповядай, заповядай, Мартино Твърдоглави!
— Я гледай! — зарадвал се Мартино. — Аз не знаех, че пристигам, а тя знае.
Блъснал вратата, прекосил парка и влязъл в салона на замъка тъкмо навреме, за да се поклони на хубавата стопанка, която точно тогава слизала по стълбището. Тя била хубавица, облечена по-гиздаво и от феите и от принцесите, освен това била много весела и все се смеела.
— Значи ти не повярва.
— На какво?
— На приказките, че пътят никъде не води.
— Глупави приказки. Според мене, на тоя свят има повече места, отколкото пътища.
— Разбира се, стига да имаш желание да тръгнеш. Сега ела да ти покажа замъка.
Имало повече от сто зали, пълни със съкровища от всякакъв вид, също както в замъците от приказките, където спят принцеси или великани пазят своите богатства. Имало диаманти, разни скъпоценни камъни, злато, сребро и хубавата стопанка постоянно повтаряла:
— Вземи, вземи, каквото искаш. Ще ти заема кола, за да откараш товара.
Сами решете дали Мартино чакал да го молят много-много. Количката била добре натоварена, когато си тръгнал обратно. На капрата седяло кучето, което било дресирано куче, знаело да държи юздите и да лае по конете, когато задрямвали или излизали от пътя.
В селото — там вече били оплакали момчето — пристигането на Мартино Твърдоглавия предизвикало голяма изненада. Кучето стоварило на площада всичките му богатства, махнало два пъти с опашка за сбогом, качило се на капрата и — дий! — изчезнало сред облак прах. Мартино направил големи подаръци на всички приятели и неприятели и трябвало да разкаже сто пъти своето приключение. Всеки път, когато историята свършвала, някой изтичвал в къщи, за да вземе каруцата си, и препусвал надолу по пътя който не водел никъде.
Но още същата вечер всички един след друг се върнали с увиснал нос от срам: пътят за тях свършвал насред гората, пред стена от дървета или сред море от храсталаци. Нямало вече нито желязна порта, нито замък, нито хубава стопанка. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път, а тогава първият бил Мартино Твърдоглавия.