Джани Родари- "Приказки по телефона"
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 23 - "Плашило за врабчета"
Гонарио бил най-малкият от седмина братя. Родителите нямали пари да го пратят на училище, затова го изпроводили да работи в един голям чифлик. Гонарио трябвало да работи като плашило за врабчета, да пъди птичките далече от нивите. Всяка сутрин му давали торбичка барут и Гонарио цял ден трябвало да обикаля нивите и от време на време да гърми с малко барут. Гърмежите плашели птичките и те бягали, като се страхували от ловци.
Веднъж барутът подпалил палтото на Гонарио и ако то не се било хвърлило веднага в едно блато, сигурно щяло да умре сред пламъците. Гонарио цамбурнал във водата и уплашил жабите. Те се разквакали и избягали, шумът, който те вдигнали, уплашил щурците и скакалците, които за малко престанали да пеят.
Но най-уплашен от всички бил Гонарио, той плачел сам на брега на блатото, мокър като грозно пате, дребен, дрипав и гладен. Плачел така отчаяно, че врабчетата се накачулили на близкото дърво да го гледат и записукали състрадателно, за да го утешат. Но врабчетата не могат да утешат едно плашило за врабчета. Това не е приказка, а истинска случка, станала в Сардиния.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 24 - "Игра с бастун"
Един ден малкият Клаудио си играел във входа на къщата и по улицата минал хубав старец със златни очила, който вървял приведен, като се подпирал на бастун. Тъкмо пред входа на къщата бастунът му паднал.
Клаудио с готовност го вдигнал, подал го на стареца, но той се усмихнал и казал:
— Благодаря, не ми е нужен. Прекрасно мога да вървя и без него. Ако ти трябва, задръж го.
И без да чака отговор, се отдалечил и изглеждал много по-прегърбен от преди. Клаудио останал с бастуна в ръце и не знаел какво да го прави. Бастунът си бил обикновен дървен бастун, с извита дръжка и железен шип, нямало нищо друго по-особено за отбелязване.
Клаудио ударил два-три пъти с шипа по земята, после почти без да забележи, възседнал бастуна и ето, че това вече не било бастун, а кон — един чуден жребец с бяла звезда на челото, който взел да обикаля в галоп двора, като цвилел, а изпод подковите му хвърчали искри.
Когато Клаудио учуден и малко уплашен успял да стъпи пак на земята, бастунът отново се превърнал в бастун и нямал вече подкови, а ръждясал шип, нямал грива, а обикновена извита дръжка.
— Искам пак да опитам — решил Клаудио, щом си поел дъха.
Отново възседнал бастуна и тоя път това не било кон, а една тържествена двугърба камила и дворът се превърнал в безкрайна пустиня, която трябвало да се премине, но Клаудио не се страхувал и се взирал в далечината, за да открие оазис.
— Сигурно е вълшебен бастун — си казал Клаудио, като го възседнал трети път. Сега бастунът се превърнал в автомобил за надбягване, червен, с номер, изписан с бяла боя на каросерията, а дворът станал гърмяща писта — Клаудио пристигал винаги пръв на финиша.
После бастунът станал моторница, дворът — езеро със спокойни зелени води, после звездолет, който раздирал пространствата, оставяйки след себе си бразда от звезди. Всеки път, когато Клаудио стъпвал на земята, бастунът отново приемал миролюбивия си вид, с лъскава дръжка и стар шип.
Следобедът бързо изтекъл в тия игри. Към вечерта Клаудио погледнал случайно на улицата и ето, че се връщал старикът със златните очила. Клаудио го погледнал с любопитство, но не видял в него нищо особено: старец като всеки старец, малко уморен от разходката.
— Харесва ли ти бастунът? — попитал той усмихнат Клаудио.
Клаудио помислил, че си го иска, и му го подал, като изчервил. Но старият господин направил отрицателен знак.
— Задръж го, задръж го — казал той, — какво да правя на моята възраст с един бастун? С него ти можеш да летиш,
а аз бих могъл най-много да се подпирам. Ще се подпирам на стената и ще е все същото.
И си отишъл усмихнат, защото няма по-щастлив човек на света от оня старец, който може да подари нещо на някое дете.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 25 - "Аполония Мармаладова"
В Сант Антонио, на езерото Маджоре, живеела една женица, която така хубаво умеела да прави мармалад, че нейните услуги били търсени и от Валкувия, и от Валтра-валия, и от Вал Дументина, и от Вал Поверина.
Хората пристигали от всички долини, когато настъпвал сезонът, сядали на оградата да се любуват на езерото, откъсвали си по някоя малина от храстите и извиквали женицата, която умеела да прави мармалад.
— Аполония!
— Какво има?
— Ще ми сварите ли мармалад от боровинки?
— На драго сърце.
— Ще ми сварите ли един хубав мармалад от сини сливи?
— Веднага.
Тази женица, Аполония, имала просто златни ръце и правела най-вкусните мармалади в областта на Варезе и на Кантона Тичино.
Веднаж при нея дошла една жена от Аркумеджа, толкова бедна, че за да си направи мармалад, нямала дори кесия със зарзали и затова, като идвала, по пътя си напълнила престилката със зелени кестени, които приличали на таралежчета.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От таралежчета?
— Нямам друго…
— Добре, ще опитам.
И Аполония така се постарала, че от зелените кестени направила чуден мармалад.
Друг път тази женица от Аркумеджа не намерила дори кестени, защото сухите листа, като падали, ги били покрили, затова пристигнала с престилка, пълна с коприва.
— Аполония, ще ми направите ли мармалад?
— От коприва?
— Не намерих друго…
— Ех, добре, ще видим какво ще излезе. И Аполония взела копривата, сложила захар, сварила както си знаела и направила мармалад да си оближеш пръститете. Защото тази женица — Аполония, имала златни и сребърни ръце и би могла да направи мармалад и от камъни. Веднъж оттам минал императорът и поискал да опита и мармалада на Аполония. Тя му дала една чинийка, но императорът след първата лъжичка направил гримаса, защото вътре била паднала една муха.
— Отвращава ме — казал императорът.
— Ако мармаладът не беше вкусен, мухата нямаше да падне вътре — казала Аполония.
Но императорът вече се бил разядосал и наредил на войниците си да отрежат ръцете на Аполония.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 26 - "Старата леля Ада"
Когато старата леля Ада станала много стара, отишла да живее в старопиталището, в една стаичка с три легла, където вече били настанени две бабички, стари като нея. Старата леля Ада си избрала веднага едно малко кресло прозореца и натрошила един сух бисквит на перваза.
— Много добре, сега ще се завъдят мравки — казали злобно двете други бабички.
Но вместо да се завъдят мравки, от градината на старопиталището долетяло едно птиче, изкълвало с удоволствие бисквита и отлетяло.
— Видяхте ли? — мърморели стариците. — Какво спечелихте? Накълва се и отлетя. Също като нашите деца, които се пръснаха по света кой знае накъде, а за нас, които ги отгледахме, не си спомнят вече.
Старата леля Ада не казала нищо, но всяка сутрин натрошавала по един бисквит на перваза на прозореца и птичето идвало да кълве винаги по едно и също време, точнс като пансионер, и ако закуската му не била готова, да знаете само как се ядосвало.
След известно време птичето довело и своите малки, защото си било свило гнездо и му се били излюпили четири птиченца. Те също кълвяли с удоволствие бисквита на старата леля Ада и също идвали всяка сутрин и ако не им била приготвена закуската, вдигали голям шум.
— Дошли са вашите птичета — казвали тогава стариците на старата леля Ада с малко завист. И тя изтичвала, така да се каже, със ситни крачки до скрина, намирала някой сух бисквит между плика с кафето и плика с анасоновите бонбони и през това време говорела:
— Спокойно, спокойно, ето ме, ида.
— Ех — мърморели другите бабички, — ако можеше, като сложим един бисквит на прозореца, и нашите деца да се върнат… А вашите, леля Ада, къде са вашите?
— Старата леля Ада не знаела къде били: може би в Австрия, може би в Австралия, но не се отпускала, начупвала бисквита на птичетата и им говорела:
— Яжте, хайде яжте, иначе няма да имате достатъчно сили да летите.
— И когато изкълвавали всичко, добавяла:
— Хайде, вървете, вървете. Какво чакате още? Крилата са направени за летене.
— Стариците клатели глави и мислели, че старата леля Ада е малко побъркана, защото, макар да била стара и бедна, все още имала какво да подарява и не искала дори да й благодарят.
— После старата леля Ада умряла. Нейните синове узнали чак след като минало много време и нямало смисъл вече да се тръгва на път за погребението. Но птичетата се връщали цялата зима на перваза на прозореца и се възмущавали, че старата леля Ада не е приготвила бисквита.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 27 - "Слънцето и облакът"
Слънцето пътувало из небето весело и победоносно върху своята огнена колесница, хвърляйки лъчи по всички посоки за голямо неудоволствие на един облак с буреносен характер, който мърморел:
— Прахосник, разсипник, хвърляй, хвърляй на вятъра лъчите си и да видим накрая колко ще ти останат!
Всяко зърно, което зреело в лозята, си открадвало по един лъч на минута или дори по два. И нямало стръкче тревичка или паяк, или цвете, или водна капка, които да не вземали от лъчите, колкото им трябвало.
— Оставяй, оставяй да те ограбват всички: ще видиш как ще ти се отблагодарят, когато няма да има какво повече да ти откраднат.
Слънцето продължавало весело своето пътешествие, подарявало лъчи с милиони и милиарди, без да ги брои.
Чак на залез преброило лъчите, които му оставали: и гледай ти, не му липсвал нито един лъч. Облакът от изненада се превърнал в град и се изсипал. Слънцето весело се гмурнало в морето.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 28 - "Царят, който трябвало да умре"
Веднаж един цар трябвало да умре. Той бил могъщ владетел, но бил смъртно болен и отчаяно си мислел:
"Как е възможно един толкова могъщ цар да трябва да умре? Какво правят моите вълшебници? Защо не ме спасят?"
Но вълшебниците били избягали от страх да не загубят главите си. Бил останал само един възрастен вълшебник, на когото никой не обръщал внимание, защото бил малко особняк, а може би и малко побъркан. От много години царят не бил искал съвет от него, но сега пратил да го повикат.
— Можеш да се спасиш — казал вълшебникът, — но при едно условие: да отстъпиш за един ден трона си на човека, който ти прилича, най-много измежду всички. Той ще умре вместо тебе.
Веднага било обявено из цялата страна: ония, които приличат на царя, да се представят в срок от двадесет и четири часа в двореца под страх от смъртно наказание.
Мнозина се представили: едни имали брада като царя но носът им бил малко по-дълъг или по-къс и вълшебникът ги отхвърлял, други приличали на царя, както един портокал прилича на друг в сандъка на продавача, но вълшебникът не одобрявал и тях, защото на тоя липсвал зъб, а оня имал бенка на гърба.
— Но ти всички отхвърляш — негодувал царят пред своя вълшебник. — Остави ме да опитам с един поне от тях, така колкото за начало.
Нищо няма да ти помогне това — отговарял вълшебникът. Една вечер царят и неговият вълшебник се разхождали по крепостните стени на града. Изведнаж вълшебникът извикал:
— Ето! Ето човека, който ти прилича повече от всички други!
И посочил на царя просяк, който бил крив, гърбав, полусляп, мръсен и покрит със струпеи.
— Как е възможно — възмутил се царят. — Между нас двамата има цяла пропаст.
— Цар, който трябва да умре — настоявал вълшебникът, — прилича само на най-бедния, на най-нещастния човек в града. Бързо, смени си дрехите с него за един ден, постави го на трона и ще се спасиш.
Но царят по никакъв начин не искал да се съгласи, че прилича на просяка. Върнал се в двореца много раздразнен и още същата вечер умрял с корона на глава и скиптър в ръка.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 29 - "Магьосникът с кометите"
Веднъж един магьосник открил машина за правене на комети. Приличала малко на машина за рязане на бульон, но не била точно такава и служела за правене на комети по желание: големи или малки, с проста или с двойна опашка, с жълта или червена светлина и прочие.
Магьосникът обикалял села и градове, не изпускал панаир или пазар, представил се и на Миланския панаир, и на Конския панаир във Верона. Навсякъде показвал машината си, обяснявал колко лесно е да се работи с нея. Кометите, като излизали, били дребни, вързани за канапче, за да ги държи човек, после малко по малко, като се изкачвали, добивали желаната големина и дори и най-големите не се управлявали по-трудно от едно хвърчило. Хората се натрупвали около магьосника, както се събират винаги около продавачите, които показват как работи някоя машина на пазара: за правене на хубави макарони или за белене на картофи. Но никой никога не купил дори съвсем мъничка комета.
— Да беше балонче — разбирам — казвала една добра жена. — Но ако на моето момченце купя комета, кой знае какви пакости ще направи.
А магьосникът казвал:
— По-смело, по-смело! Децата ви ще отидат на звездите, привиквайте ги от малки.
— Не, не, благодаря. На звездите ще отиде някой друг, сигурно не моят син.
— Комети! Комети! Кой иска комети?
Но никой не ги искал.
Бедният магьосник, който си спестявал закуски и обеди, защото не успявал да спечели пукната лира,, бил станал само кожа и кости. Една вечер, когато бил гладен повече от обикновено, превърнал своята машина за правене на комети в буца тосканско сирене и си я излапал.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 30 - "Рибарят от Чефалу"
Веднъж един рибар от Чефалу, като изтеглял мрежата в лодката, почувствувал голяма тежест и повярвал, че е уловил кой знае какъв рядък лов. Но в мрежата намерил! Само една рибка, дълга колкото кутре, хванал я за опашката и се готвел ядосано да я хвърли обратно в морето, когато чул тънко гласче:
— Ай, не ме стискай така силно!
Рибарят се огледал и не видял никого, нито близко, нито далече. Замахнал, за да хвърли рибката, но гласчето пак се обадило:
— Не ме хвърляй, не ме хвърляй!
Тогава разбрал, че гласчето идва от рибката, разрязал я и видял в нея едно съвсем мъничко детенце, но добре оформено, с краченца, ръчички, личице, всичко както трябва, само дето на гърба си имало две перки, като рибите.
— Какво си ти?
— Аз съм морското детенце.
— Какво искаш от мене?
— Ако ме вземеш със себе си, ще ти донеса щастие. Рибарят въздъхнал:
— Вече имам толкова деца, които трябва да храня, тъкмо на мене ли се падна още едно гърло!
— Вземи ме и ще видиш — казало морското детенце.
Рибарят го отнесъл в къщи, накарал да му направят ризка, за да си крие перките, и го сложил да спи в люлката на детето, което последно му се било родило. Морското детенце не заело и половин възглавница.
Но колкото за яденето: ужасна работа! Морското детенце ядяло повече от всички останали деца на рибаря, които били седем и кое от друго по-гладни.
— Хубав късмет имам — въздишал рибарят.
— Ще ходим ли за риба? — попитало на следната утрин морското детенце с тънкото си гласче.
Отишли за риба и морското детенце казало:
— Греби направо, докато ти кажа да спреш. Ето пристигнахме. Сега хвърли тук мрежата.
Рибарят послушал и когато измъкнал мрежата, видял, че е пълна като никога: само риба първо качество.
Морското детенце плеснало с ръчички:
— Нали ти казах! Аз зная къде са рибите.
За кратко време рибарят забогатял, купил си втора лодка, после трета, после много други и всички те излизали да хвърлят мрежи за него. Мрежите се пълнели с хубава риба, рибарят печелел толкова много пари, че трябвало да изучи за счетоводител един от синовете си, за да му ги брои.
Но като станал богат, рибарят забравил колко бил страдал като бедняк. Отнасял се зле с моряците си, плащал им малко и ако се бунтували, ги уволнявал.
— Как ще изхранваме децата си? — оплаквали се те.
— Давайте им камъни —отговарял той, —ще видите, че ще ги смелят.
Морското детенце, което виждало всичко и чувало всичко, една вечер му казало:
— Внимавай, че каквото е направено, може и да се развали.
Но рибарят му се изсмял и не му обърнал внимание. Дори взел морското детенце, затворил го в голяма мида и го хвърлил във водата.
И кой знае колко време трябва да мине, преди морското детенце да успее да се освободи. Вие какво бихте направили па негово място?
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 31 - "Цар Мидас"
Цар Мидас бил голям прахосник, всяка вечер давал прием и канел на танци, докато останал без стотинка. Отишъл при вълшебника Аполон, разказал му неприятностите си и Аполон му направил следната магия: всичко, което пипне с ръце, да става злато.
Цар Мидас подскочил от радост и изтичал до автомобила си, но едва докоснал дръжката на вратата, и цялата кола станала златна: златни колела, златни стъкла, златен мотор. Златен станал и бензинът и машината не искала да върви, трябвало да дойде биволска каруца, за да тегли автомобила му.
Щом си стигнал в къщи, цар Мидас взел да обикаля стаите и да пипа колкото може повече предмети: маси, гардероби, столове. По едно време ожаднял, заповядал да му донесат чаша вода, но чашата станала златна и водата също и оттук нататък, щом искал да пие, трябвало да се оставя неговия слуга да му сипва вода с лъжичка в устата.
Дошло време да седне на масата. Пипнал вилицата — тя станала златна. Всички поканени изръкопляскали и взели да казват:
— Ваше величество, пипнете ми копчетата на палтото, пипнете този мой чадър.
Цар Мидас задоволявал желанията им, но като взел в ръка хляба — той станал златен и за да се задоволи гладът на царя, трябвало царицата да го храни. Поканените се криели под масата, за да се смеят, цар Мидас се ядосал, посегнал към един и направил носа му златен, така че да не може да се секне.
Дошло време да вървят да спят, но цар Мидас, без да иска, пипнал възглавницата, чаршафа и дюшека, те станали от масивно злато и били доста твърди за спане. Трябвало да прекара нощта на едно кресло с вдигнати ръце, за да не докосва нищо, и на следното утро бил ужасно изтощен. Веднага изтичал при вълшебника Аполон, за да разтури магията, и Аполон изпълнил желанието му.
– Добре — казал му той, — но внимавай, защото, за да се премахне магията, са необходими точно седем часа и седем минути и през това време всичко, което докосваш, ще се превръща в кравешки тор.
Цар Мидас си тръгнал успокоен и гледал внимателно Часовника, за да не пипне нищо, преди да са минали седем часа и седем минути. За съжаление неговият часовник бързал повече от необходимото – избързвал с една минута на час.Като изминали седем часа и седем минути, цар Мидас отворил вратата на автомобила си и влязъл в него. Отведнъж се намерил седнал сред голяма купчина кравешка тор, защото оставали още седем минути до края на магията.
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 32 - "Синият светофар"
Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
"Бедничките! Аз им дадох сигнал «път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост."
Джани Родари- "Приказки по телефона"
приказка 33 - "Мишокът, който ядял котки"
Един стар библиотечен мишок отишъл да навести братовчедите си, които живеели на тавана и слабо познавали снета.
— Не познавате света — казал той на своите срамежливи роднини — и по всяка вероятност не знаете дори да четете.
— Ех, ти си учен — въздишали те.
— Например яли ли сте някога котка?
— Ех, ти знаеш толкова работи. При нас котките ядат мишките.
— Защото сте невежи. Аз съм изял няколко и уверявам ви, не казаха и "ай!".
— Какъв вкус имаха?
— На хартия и мастило, според мене. Но това нищо не е. Яли ли сте някога куче?
— Ах, никога!
— Аз изядох едно тъкмо вчера. Вълча порода. Какви зъби имаше… Да… остави се да го изям съвсем спокойно и дори не каза "ай!".
— И какъв вкус имаше?
— На хартия, на хартия. А носорог яли ли сте?
— Ех, ти знаеш толкова работи. Ние никога не сме виждали носорог. На какво прилича: на сирене или на кашкавал?
— Прилича на носорог, разбира се. А яли ли сте слон, монах, принцеса, коледно дърво?
Тъкмо в тоя миг котката, която слушала разговора иззад един сандък, се хвърлила със заплашително мяукане. Била истинска котка от плът и кръв, с мустаци и нокти. Мишлетата избягали в дупката, останал само мишокът от библиотеката, който от изненада застинал като закован на крачката си, сякаш бил паметник. Котаракът го сграбчил и започнал да си играе с него.
— Ти ли си мишокът, който яде котки?
— Аз, ваше превъзходителство… Трябва да разберете, че… Като седя винаги сред книгите…
— Разбирам, разбирам. Ядеш ги нарисувани. Напечатани в книгите.
— Да, понякога, но само с учебна цел.
— Сигурно. И аз почитам литературата. Но не ти ли се струва, че би трябвало да се поучиш малко и от действителността? Тогава би узнал, че не всички котки са направени от хартия и не всички носорози се оставят да бъдат изгризани от мишките.
За щастие на бедния пленник котаракът се отвлякъл за миг, защото видял един паяк да лази по пода. Библиотечният мишок на два скока се върнал между своите книги, а котаракът трябвало да се задоволи да изяде паяка.