Мечето Едуард, известно на приятелите си като Мечо Пух, или само Пух, за по-кратко, се разхождаше един ден из гората и си тананикаше гордо някаква песничка. Беше си я съчинило същия ден по време на Гимнастиката за Отслабване, която правеше всяка сутрин пред огледалото:

      - Тра-ла-ла, тра-ла-ла - като се изпъваше колкото може нагоре и назад и - тра-ла-ла, тра-ла-ох, помощ! - ла - като се навеждаше да докосне пръстите на задните си лапи... След закуска то си я бе повтаряло толкова пъти, че я научи наизуст, и сега я пееше без грешка:

            - Тра-ла-ла, тра-ла-ла

            тра-ла-ла, тра-ла-ла,

            рум-тум-тум, рум-тум-тум!

      Като весело си тананикаше и весело се разхождаше наоколо, то си мислеше какво ли правят другите и как би се чувствувал някой, ако е друг. Неочаквано стигна до един песъчлив бряг, а в брега видя голяма дупка.

      - Аха! (Тра-ла-ла, рум-тум-тум!). Ако зная нещо за нещата, тази дупка значи Зайо - каза Пух.

      А Зайо значи Компания. А Компания значи Похапване и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам, и тям подобни... Рум-тум-тум, тум-ру-рум!

      Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика:

      - Има ли някой в къщи?

      Отвътре се чу трополене и после - тишина.

      - Питам има ли някой в къщи? - извика силно Пух.

      - Не! - обади се един глас и после добави: - Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!

      - Жалко! - каза Пух. - Ама съвсем никой ли няма?

      - Никой!

      Пух си измъкна главата от дупката, замисли се и си каза: "Трябва да има някой, който да каже "никой"!" Той пъхна отново главата си в дупката и извика:

      Здрасти, Зайо! Ти ли си?

      - Не - каза Зайо с променен глас.

      - Не е ли това гласът на Зайо?

      - Не мисля! - каза Зайо. - Не би трябвало да бъде!

​

​

​

                                                                                                                                     стр. 9

      - О! - извика Пух.

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

​

      Той пак измъкна главата си от дупката, помисли малко, после отново я пъхна в дупката и каза:

      - Добре, но бъди така добър и ми кажи къде е Зайо?

      - Той отиде да види своя приятел Мечо Пух, който му е голям приятел.

      - Но това съм Аз! - каза Пух много изненадан.

      - Кой Аз?!

      - Пух, мечето!

      - Сигурен ли си? - извика Зайо още по-учуден.

      - Съвсем! Съвсем сигурен! - каза Пух.

      - А, добре! Тогава заповядай вътре!

      Пух се провира, провира през дупката и най-после влезе.

      - Вярно! - каза Зайо, като го разгледа от главата до петите. - Наистина си ти! Радвам се, че те виждам!

      - Ти кой помисли, че съм?

      - Не бях сигурен. Знаеш какво е в Гората. Не бива да пускаш всекиго в къщата си. Трябва да се внимава! Какво ще кажеш, нещичко за похапване?

      Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: "Мед или кондензирано мляко с хляб?", Пух толкова се развълнува, че извика: "И двете!" Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: "Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!" И дълго след това не продума... Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.

​

​

                                                                                                                                   стр. 10

 

      - Трябва ли? - попита Зайо учтиво.

      - Е добре - каза Пух, - бих могъл да остана още малко, ако има... ако... ти - говореше той, като усърдно гледаше към долапа.

      - Фактически аз трябва да излизам вече - каза Зайо.

      - Добре. Тръгвам тогава. Довиждане.

      - Довиждане, щом не искаш повече да ядеш!

      - Има ли още нещо? - попита бързо Пух. Зайо надникна в паниците и каза:

      - Е, не. Свършило се е всичко.

      - Така и предполагах - каза си тихичко мечето. - Довиждане! Трябва вече да си тръгвам.

      То започна да се измъква от дупката. С предните си лапи дращеше напред, със задните риташе назад и след малко носът му се показа навън. След още малко... и ушите, и предните лапи се показаха, после раменете и после...

      - Ох! Помощ! - извика Пух. - По-добре е да се върна... Ох! Жалко, трябва да продължа напред ... Но не мога да направя и това! Ами сега? - изплаши се Пух. - Помощ! Ох! Помощ!

      Зайо също искаше да излезе на разходка, но като видя, че предната врата е запушена, излезе през задната, заобиколи и застана пред Пух:

      - Хей, ти май се заклещи?

      - Ами! Н-не! - отговори Пух безгрижно. - Почивам си, мисля си и си тананикам!

      - Я си подай лапата!

      Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли ... тегли,.. тегли ...

      - Ох! - извика Пух. - Боли!

      - Никакво съмнение, Пух, заклещен си!

      - Това стана - сърдито извика Пух, - защото вратата ти не е достатъчно голяма!

      - Това стана - строго каза Зайо - от много ядене! Още тогава си помислих - само че не исках да ти го кажа, - че един от двама ни яде много и това не бях аз! Е ... ще отида да доведа Кристофър Робин.

      Кристофър Робин живееше на другия край на Гората и когато той дойде със Зайо и видя предната половина на Пух, каза "Глупаво мое мече!" с такава обич, че всички се обнадеждиха.

      - Тъкмо бях започнал да се тревожа - каза Пух, като тихичко подсмърчаше, - че Зайо няма да може вече да използува предната врата. А това никак не бих желал!

      - И аз също! - каза Зайо.

      - Какво? Няма да може да я използува ли? - каза Кристофър Робин. - Разбира се, че ще може!

      - Дано! - каза Зайо.

      - Ако не успеем да те издърпаме напред, Пух, ще те избутаме назад.

​

​

                                                                                                                                   стр. 11

​

      Угрижен, Зайо си поподръпна мустака и каза, че ако го избутат назад, Пух ще се върне у дома му и разбира се, на Зайо ще му е много приятно да вижда Пух, но нали все пак трябва да се знае: някои животни са създадени да живеят на дърветата, други - под земята и...

      - Искаш да кажеш, че аз никога няма да изляза навън? - прекъсна го Пух.

      - Искам да кажа, че като си излязъл вече наполовина, ще бъде жалко да се откажем от постигнатото.

      Кристофър Робин кимна:

      - Тогава ни остава само едно: да чакаме... докато изтънееш отново.

      - Колко ще трае това чакане? - попита Пух разтревожен.

      - Около една седмица, мисля.

      - Но аз не мога да седя тук цяла седмица!

      - Много си добре там, глупаво старо Мече! Да не мислиш, че ще бъде лесно да те измъкнем?

      - Ще ти четем! - извика Зайо радостно. - Дано само не завали сняг - прибави той. - И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използувам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

      - Цяла седмица! - каза Пух тъжно. - А за храна?

      - Боя се, че няма да има храна - каза Кристофър Робин, - защото трябва по-бързо да изтънееш. Но ние ще ти четем.

      Мечето се опита да въздъхне, ала разбра, че не може, защото е много натясно. И една сълза се отрони от окото му, когато каза:

      - Тогава, моля ви се, четете ми някоя Ободряваща Книга, която ще бъде помощ и утеха за едно Зазидано Мече в Голямо Притеснение.

      Цяла седмица Кристофър Робин чете такава книга на Северния край на Пух, а на Южния Зайо си сушеше прането. Помежду им мечето чувствуваше, че става все по-тънко и по-тънко. А в края на седмицата Кристофър Робин каза:

      - Хайде сега!

      Той хвана Пух за предните лапи, Зайо хвана Кристофър Робин, а всички Зайови роднини и приятели хванаха - един зад друг - Зайо и дружно задърпаха...

      Дълго се чуваше само гласът на Пух:

      - Ох!

      и

      - Ах!

      и изведнъж се чу: "Пльок!", като че отхвръкна тапа от бутилка.

      И Кристофър Робин, и Зайо, и всички Зайови роднини и приятели се преметнаха презглава и паднаха по гръб един върху друг... а на върха на този куп изскочи Мечо Пух - свободен!

      След като благодари с кимване на приятелите си, той, важен-важен, продължи разходката си из Гората, като си тананикаше гордо.

      Кристофър Робин погледна след него с обич и си каза: "Мое старо, глупаво Мече!"